неделя, 31 май 2009 г.

Примитивен идеализъм

Минавах през колелото на четвърти километър и видях няколко изписани със спрей лозунга, в които абсурдът минава всякакви граници. Съответните надписи очевидни са писани от човек с крайнолеви убеждения - "Да живее труда", "Смърт на капитализма", "Богатите да плащат за своята криза", "Ние няма да плащаме за вашата криза", "Да живее класовата борба", по детски издраскани сърп и чук, петолъчки... СТОП. Ние в кой век живеем? Изобщо прескочихме ли в новия, или все още като душевноболни хамстери въртим колелото на демагогията?
Я да видим сега как Дяволът чете Евангелието. Лозунгът "Смърт на капитализма, да живее труда" дефинира за мен понятието оксиморон. Този слоган заклеймява социалното неравенство по възможно най-нелепия и самопротиворечащ си начин. Очевидно този самотен, въоръжен със спрей революционер ни вменява, че при капитализма хората не се трудят. Че капитализмът отрича труда. А не беше ли точно обратното, радетелю на великата шаячна правда? Не е ли най-голямото престъпление на капиталистите, че експлоатират пролетариата? Че го карат да работи? Естественият отговор, който веднага се заражда в главата на индоктринирания на първомайски манифестации другар, носи в себе си висок нравствен и идеологически заряд - "Капиталистите експлоатират работническата класа, а при комунизма човек работи и пее!" Дванадесет часа труд на нивата при капитализма е издевателство, а при комунизма същите дванадесет часа са свещенодействие в храма на петилетката. Да живее петилетката! Която всъщност не е пет, а три години. И всеки три часа всъщност са два. И всяка уловена цаца всъщност е кит. Наш кит - роден, социалистически! Само дето за пореден път май е обратното - освен идеологията, и математиката ви нещо е сбъркана. Кита си е чисто и просто цаца. А това, което трябва да се изхарчи за пет години, се изхарчва за три... 'щото, видиш ли, над пролетариата не трябва да се издевателства. Три години той се труди, другите две - пее.
На всички е ясно, че не искате да плащате за кризата. Вие и да искате - с какво ще платите? СССР отдавна вече го няма, за да подарява нефт, с който да спонсорира "строежа на социализма в България". Та затова всичко, "построено" от вас преди, го плащаме ние. Сега. Защото вие като сте работили, сте пели. Та така де, богатите ще плащат за кризата. Защото работят. Любимият комунизъм затова толкова ви липсва - защото тогава човек и да работи, и да не работи, и да пее, и да не пее, си получава 120-те лева заплата, лятото почива на станцията на завода, защото току виж се преработил или му паднал гласа от песни. А петилетките се нижат, ли нижат...
Обществото, другарю артист-революционер, отдавна е изхвърлило теб и подобните ти в септичната яма на историята. За неизтребимите приспособленци успешно ще се погрижи отрицателният прираст на населението, защото както всички знаем, най-големият враг на комунистите е демографската криза. Скоро, другарю, ако всички имаме късмет, ще се преселиш на едно по-хубаво място, където Цола Драгойчева ще те черпи парченце краден кашкавал, а после ще теглите по една селска на Костов. Защото за всичко е виновен той, нали?

понеделник, 25 май 2009 г.

Радикално?

http://www.novazora.net/2005/issue29/story_03.html
Феноменално!!! Не мога да спра да се смея от 40 минути!!! Само дето с едното око се смея, а с другото плача...
Но да оставим настрана информацията, която съдържа този линк. Да загърбим дори името на сайта, в който е публикуван... Да се дистанцираме от датата 2005 година. Старо, ама златно, биха казали някои. Нека се съсредоточим върху изумителните изразни средства, богатия език и експресивността на патриотичния патос, който прелива от този изключително градивен обзор на българското възрожденско общество, пречупен през изтънчените възприятия на таксиметров шофьор, завършил основно образование по милост. Но в името на качеството за сметка на количеството, обръщам внимание на определени думи.
Още първия параграф на статията въвежда соленелните за фундаменталиста фрази "майкопродавец" и "отродител". Ако присъстваше и думата "отцеругател" триадата на презрението щеше да е завършена и да тегне с библейска магика над обругавания Хаджипенчович. Типично Вазовското словосъчетание "неумирающ подлец" рязко контрастира с още по-контрастните чуждици "прононсирано" и "мекере". "Прононсирано мекере" звучи по-абсурдно дори от "Ричард Груев", например, или "движение Защита, мандатоносител на движение Атака".
"Да върнем България на българите" според автора на тази статия добива "висок нравствен и исторически смисъл". На мен пък ми звучи като популистко изстъпление. Не че не сме го чували и друг път, че и от друг луд, комай. Нещо не мога да го доловя високия исторически смисъл. Долавям само поредната порция идиотски радикализъм, деструктивни напъни и идеологически конвулсии. Чокшей с тебе, поет-машинист-оглу, само дето "унуките на мерзавеца" не "благодушевстват", а "благодушевстваш" ти, докато харчиш мръсните пари, с които червените си плащат за обратния пи-ар, който им правиш. Защото парите може и да не миришат, ама гьонсуратите всички ги познаваме и можем да ги посочим с пръст. Който в случая е среден.

петък, 15 май 2009 г.

Conception

Да концентрираш идея в кратка писмена форма много прилича на създаването на статуя. Две са началата - обективно и субективно. Обективното е камъкът, субективното - идеята. Но за да въплътиш идеята във формата се изисква много, много отдаденост. Длетото са идеите, чукът - самокритиката. С всеки удар анализираш различен аспект от собствения си поглед върху света. Парче по парче оформяш мрамора на собствената си мисъл, полираш ръбовете, премахваш излишното, изпипваш детайлите с инструментите на възприятието. Но често ръцете ти треперят неуверено. Несигурността в крайния резултат е като финия прах, който полепва по дробовете. Ако ръката изневери на твореца, обектът се превръща от статуя в дялан камък. Подобно, ако дадена мисъл не бъде адекватно въплътена във форма, тя или остава неизказана, или се превръща в налудничав брътвеж. А съдбата на безсмислените бълнувания е същата като съдбата на изродите от камък - безименен гроб в степта на нереализираните идеи.

вторник, 12 май 2009 г.

Поп-фолк реквием


Човечеството е придобило смайваща рутина в превръщането на смъртта в пари. Сякаш работливи медоносни пчелички, погребални агенти дебнат зорко за всеки случай на "сливане на битийните екзистенции", както го дефинира един витиеват учебник. Или с думи прости - да си отиде някой. И от там нататък стартира такъв кич-парад, че ум да ти зайде!
От доста време се мъча да разконспирирам феноменалния мозъчен тръст, който стои зад фундамента на погребалната безвкусица - некролога. Некролози, налепени на вратата на селския клозет във формата на кръст. Няколко различно оформени некролога, прогласяващи смъртта на един и същи човек, който дори и да иска, просто няма как да изкаже благодарност за вниманието. Некролог с петолъчка. Концептуално украсен със зъбчати колела некролог, експлициращ мъката на колегите от завода. "Другарска жалейка". И много, много други примери за превратно заемане и лъжеинтерпретиране на традициите. Извратяване и десакрализация на смъртта. Идиотското, инфантилно преклонение пред неизвестното обаче провокира единствено изблик на хомеричен смях. На фона на целия този погребален кич-пандемониум, сякаш "със силата на хиляди слънца", избухва новата на некролога със стихотворение. От обрамчената с отровен бръшлян рамка на това вместилище на скръбта, на сантиметри под загадъчно усмихнатата последна снимка на блаженопочившия, гордо се четат шест реда - но това не са обикновени редове, това са строфи. И о, чудо, именно в тези шест строфи е поместена квинтесенцията на целенасочената деменция! В шестте реда, целящи да изкажат мъката на съпричастните, с идиотски поп-фолк патос се обобщава очевидното. И то по такъв начин, че провокира нагло-живият да отдели скъпоценна част от времето си на тази земя, само и само да се изгаври с чуждото нещастие, профанизирано от собствената му духовна нищета. Всеки път, в който прочета строфата "Не стихва мъката по теб...", сякаш долавям смъртоносния повей на всеобемащия духовен декаданс. Изказана по този начин, показната ви мъка по "загубата" провокира само и единствено хлъзгави вълни от сарказъм. И нито капка съпричастност. Защо е нужно ретрочалга естетиката да ни преследва дори в инобитието? Не гримирайте покойниците с интелектуалните охлузвания на собствената си първичност! Шест реда кич са абсолютно достатъчни, за да накарат обикновения човек да се изсмее презрително пред вестта за края на един достойно извървян житейки път. Съвсем мимоходом, съвсем между другото - точно както се случват най-важните неща.

неделя, 10 май 2009 г.

В мирно време най-голямото геройство е да победиш себе си. Обаче в битката с елементарните ежедневни удоволствия май победител няма. Ако надделее вътрешното чувство за дълг - резултатът е парче нещастие в процеса, а ако спечели мекушавата човешка същност - съвестта шепне, свенливо проговаря или директно изкрещява в ухото ти. Химера ли е удоволствието от добре свършената работа? Има го, но пътят към него е дълъг. Обичам и мразя момента, в който везните между мазохистичното приласкаване и грубата гавра със собствената съвест са в съвършено равновесие. Границата между безметежния мързел и доброволното оковаване на полета на мисълта към нещо по-приятно е косъм между две пропасти. Почти като да срещнеш Епикур в парка, да му се усмихнеш, а в отговор той да ти плесне два шамара и с най-небрежен тон да ти каже: "Арбайт махт фрай, мойто момче." Обратно към чертожната дъска...
...и ето, вече си имам блог. Даже мога да си имам "последователи". Това означава, че като станат малко повече, ще мога да си имам моя собствена секта! Йееееееееееееее...!