петък, 24 юли 2009 г.

Kubla Khan, by Samuel Taylor Coleridge

Който не знае кой е Coleridge, нека се почувства длъжен да го гуугъл-не. Съответното стихотворение(пък и авторът) е един от най-видните представители на английския романтизъм. Посветено на хан Кубилай, наследник на Атила, завладял Китайската империя. Ключ "да почувстваш" стихотворението е улавянето на ритмиката, а това зависи от начина му на изчитане - дори човек със слаб анлгийски може да усети търсения заряд в архитектониката на стиха. За тази цел стихотворението трябва да се прочете два пъти - първия път на ум, на един дъх, а втория път - на глас, насечено. Всяка строфа има два акцента - един в първата част на строфата, един във втората. Задъханата ритмика идва от засилените акценти във втората част на всяка строфа, обуславящи римата. Безсмислен е всякакъв друг анализ или превод, най-малкото защото не бих имал дори най-бледа претенция да притежавам багажа, необходим за да превод или тълкуване на Coleridge. Все пак, за по-търпеливите – бележките са в синьо.

Samuel Taylor ColeridgeKubla KhanOR, A VISION IN A DREAM.A FRAGMENT.


In Xanadu did Kubla Khan
A stately pleasure-dome decree:
Where Alph, the sacred river, ran
Through caverns measureless to man
Down to a sunless sea.
So twice five miles of fertile ground
With walls and towers were girdled round :
And there were gardens bright with sinuous rills,
Where blossomed many an incense-bearing tree ;
And here were forests ancient as the hills,
Enfolding sunny spots of greenery

But oh ! that deep romantic chasm which slanted
Down the green hill athwart a cedarn cover !
A savage place ! as holy and enchanted
As e'er beneath a waning moon was haunted
By woman wailing for her demon-lover !
And from this chasm, with ceaseless turmoil seething
As if this earth in fast thick pants were breathing,
A mighty fountain momently was forced :
Amid whose swift half-intermitted burst
Huge fragments vaulted like rebounding hail,
Or chaffy grain beneath the thresher's flail :
And 'mid these dancing rocks at once and ever
It flung up momently the sacred river.
Five miles meandering with a mazy motion
Through wood and dale the sacred river ran,
Then reached the caverns measureless to man,
And sank in tumult to a lifeless ocean :
And 'mid this tumult Kubla heard from far
Ancestral voices prophesying war !

The shadow of the dome of pleasure
Floated midway on the waves ;
Where was heard the mingled measure
From the fountain and the caves.
It was a miracle of rare device,
A sunny pleasure-dome with caves of ice !
A damsel with a dulcimer
In a vision once I saw :
It was an Abyssinian maid,
And on her dulcimer she played,
Singing of Mount Abora.
Could I revive within me
Her symphony and song,
To such a deep delight 'twould win me,
That with music loud and long
I would build that dome in air,
That sunny dome ! those caves of ice !
And all who heard should see them there,
And all should cry, Beware ! Beware !
Weave a circle round him thrice,
His flashing eyes, his floating hair !
And close your eyes with holy dread,
For he on honey-dew hath fed,
And drunk the milk of Paradise.

сряда, 22 юли 2009 г.

- Ти за какво?











Вървя по слънчевия булевард "Витоша", мирише ми на кестени, навсякъде официално облечени, забързани хора, буквално чуваш как всеки мисли за нещо свое. Движение, динамика, въздухът трепти. Успявам някак да си пробия път до внушителната постройка на Съдебната палата... Мястото, къде правото "се случва". Двата масивни лъва се смеят над нищожността на човека, а погледите им сякаш разкриват неописуемото им желание да слязат от постаментите и с презрение да разкъсат жалките гръклянчета на таксиджиите-ментата, дебнещи да уловят някого в капаните си тип "4.90 на километър".



Изкачвайки се по стъпалата сякаш съм на границата, деляща два свята - между прозата на бита и отвлеченоия космос на правната мисъл. Между динамиката на непредвидимото и уреденото спокойствие на правото.
Само дето световете не са два. В хладния покой на Съдебната палата се помещава един мъничък свят, дълбоко скрит под блестящия мраморен под. В него посетителите не са добре дошли. Всеки осмелил се да предприеме някакво търсене там автоматично се превръща в смъртен враг и смутител на покоя на Служителя. Сякаш виждам Илф-и-Петровата табелка "С посещението си ти пречиш на заетия човек". Вие се намирате в деловодството на Съдебната палата. "С доброто настроение - дотук!" Lasciate ogni speranza, voi ch'intrate, както покъртен до дъното на душата си би измрънкал Данте след близка среща от втори вид със Служителя. Ама тихичко, че "знаеш ли тия вътре как помнят, като слонове помнят!..."



Всъщност не всички деловодства се намират в катакомбите под Съдебната палата, някои от тях са разположени по етажите, но за да не стават обърквания държа да отбележа, че и под земята, и над земята работят Служители с абсолютно една и съща житейска нагласа. Тази именно нагласа може да бъде наречена "негативна" само от настроена позитивно до идиотизъм монахиня. Друго парченце, съдържащо кански заряд позитивна енергия, е мотивационният плакат, закачен на видно място във всяка деловодителска стая. Сътоветният плакат, който може да бъде видян на снимката горе, изобразява слънце с 11 лъча, във всеки от които е изброен по един важен принцип, основополагащ за процеса на работа на техническата администрация, а със стрелки са отметнаи пояснения. С риск ентри-то да се превърне във ферман, ще си позволя да цитирам, че шрифта е малко дребен. Структурата е принцип, а след него - кратък пример от "живия" живот.
1. "Отнасяме се към всеки гражданин с уважение. Отнасяйте се с другите така, както искате да се отнасят с вас".
Деловодителката каза:



–Ти за какво?
Перефразирано по точка 1, това би трябвало да прозвучи като "Добър ден, господине, с какво мога да бъда полезна?" Но не би...



2. "Поддържаме неутрална и честна позиция спрямо всички хора".



Деловидителка номер едно каза:
–Колежке, виж тоя дъртак к'во иска, че излизам в почивка!
Деловодителка номер две каза:
–Ти, дядка, за какво?
3. "Демонстрираме външен вид и поведение, които да се отразяват благоприятно върху авторитета на съдилищата. Външния вид трябва да съответства на ежедневния делови вид, възприет в практиката".



Деловодителката каза:



–На мен пък по анцуг си ми е по-удобно! Освен това една колежка ми каза, че епилацията е вредна, а дезодорантите разширяват озоновата дупка!



4. "Съсредоточаваме вниманието си върху гражданите. Съдебните служители демонстрират внимание в разговора, изслушват внимателно и предлагат възможности за решаването на проблема".



Деловодителката каза (постепенно повишава глас, като на думата "умират" достига невротично-радостно кресчендо):



–Пак ли ти, бе? За какво? Пак ли за това делО, бе? Ама писнА ми с тебе аз да се разправям, аз да не сън ти виновна, че умират свидетелите? Ама ти това делО знаеш ли какъв батак е? Ама мен какво ме интересува, че ти трябва делОто? (горестна въздишка) Оффффффф, чакай да си допуша и ще видя дали го е върнал съдията от доклад!



(бел. Н.Р. - важен акцент е и синтаксисът и подредбата на изреченията, които биха накарали всяка една начална учителка да се обеси с паяжина).
5. "Отговаряме оседомено и предоставяме актуална информация".



Стажантката каза:



– Добър ден, може ли да ви попитам нещо?
Деловодителката каза:
(всъщност деловодителката нищо не казва, а тръшва с презрително изражение капачето на касата, с невротично потрепваща ръка пали цигара и посочва табелата, видна на снимка номер 3).



6. "Правим всичко възможно да откликнем на нуждите на гражданите. Стремим се да направим комуникацията на гражданите със съдебната администрация експедитивна и ползотворна".



Деловодителката каза:
– Не е моя работа да знам, че не знаеш, че удостоверение за формуляр номер 4 трябва да се издаде в 72-ра стая. Аз как знам? Колежке, ти знаеш ли, че формуляр 4 се взема от 72-ра?
Деловодителка номер две каза:



-Еми знам, оф, мани го тоя, виж, че не знае на кой свят е! Аман от такива, дето идват само да ти губят времето!



7. "Поддържаме професионално отношение. Професионализмът се характеризира с етичност, компетентност и положителна нагласа".



Деловодителката изръмжава вместо поздрав, след което етично тръшка срочната книга на плота, положително скръцва с пластмасови зъби и още по-положително процежда "Какво ме занимаваш, това да не е моя работа?"
8. "Насърчаваме работата в екип. Работата в екип е двигателят, който помага на обикновените хора да постигнат необикновени резултати".



Деловодителка номер едно каза:



– Излизам в почивка, колежке!
Деловодителка номер две каза:
– И аз, муци, ела да изпушим по цигарка!
Последната деловодителка в отдела, номер три, не казва нищо, защото "пуши цигарка" вече от 2 часа и 45 минути.
9. "Спазваме ангажиментите си. Услугите, предлагани от съда, трябва да бъдат образцови".



Стажантката каза (възмутено):
– ... ама не казвай на никого!!!



10. "Откликваме навреме. Отделяме на гражданите необходимото време. Демонстрираме готовност, внимание и ефективност".



Деловодителката каза:



– Оффффффффффффф, ще се обадя да питам колежката от канцеларията, ама сега излизам в почивка... Кво ми въздишаш, дядка, (постепенно гласа набира сила, а речетативът - скорост) И НИЕ СМЕ ХОРА! НЕ СЪМ ЯЛА ЦЯЛ ДЕН!! КАФЕ НЕ СЪМ ПИЛА!!! ЕДНА ЦИГАРА НЕ МОЖЕ ДА ИЗПУШИ ЧОВЕК!!!! ПО ЦЯЛ ДЕН ТАКИВА КАТО ТЕБЕ, ПРЕТЕНЦИОЗНИ, ТОВА ИСКАМ, ОНОВА ИСКАМ!!!!! А АКО ВСЕКИ ВЗЕМЕ ДА ИСКА?! ?! ?! ТОВА ТУКА ДА НЕ ТИ Е КОНЦЕРТ ПО ЖЕЛАНИЕ? (следва разгневено тръшкане на плексигласовото гише. След броени секунди гишето се отваря, отвътре изхвърча смачкана папка, удря се в смаяния посетител и безучастно пада на земята.)
Деловодителката изсумтява (недоволно):
– А, тука било! (след което поставя на гишето захабена табелка "Обедна почивка - 30 минути", общо използвана четири пъти същия предиобед)



Единадесета, условно последна точка от моралния кодекс на деловодителката всъщност ми е любим:
11. "Даваме своя принос за развитието на съда. Стараем се да работим отлично всеки ден. Въодушевени сме от това, което правим, а всеки от нас дава най-доброто от себе си".



Деловодителката каза (въодушевено):
– Ама ти не можеш ли да четеш? Не виждаш ли надписа? "СЛУ-ЖИ-ТЕ-ЛИ-ТЕ НЕ ДА-ВАТ КОН-СУЛ-ТА-ЦИИ!" Другия надпис не виждаш ли? "ТУК НЕ Е ИН-ФОР-МА-ЦИ-Я!" За следващото гише си, тука да не ти е бащиния? (сърдито поглежда колежката и двете се обединяват около мнението, че ако им дадат властта ще накарат стажантките да ходят само с вързани коси, както и че "навремето младежите не бяха такива", а също и че "какво ще стане тука, ако всеки вземе да пита", което само по себе си не е твърдение, но те са съгласни с него. Следващата стъпка в дневния ред е трета табелка, залепена на гишето, укоризнено забраняваща влизането без доклад).
Деловодителката каза:



– Ще давам аз най-доброто от себе си... Ще давам, я, ама ако ми плащат! Охооо, те да ми плащаха, песни щях на тея тапанари да им пея! И на дъртаците ще им пея! И на мамините кокони дето справки правят, и на тях ще им пея! А на онуй стажантче якото и сега бих му пяла, само да бях с трийсетина годинки по-млада... Ама никой не оценява нащ'а работа колко е трудна, то това 4 часа работен ден да не са малко? Ами че то това смяната два часа малко ли ти се струва? Чакай, чакай малко, че пак работа... (сърдито отваря гишето) Ти за какво, стрино?



Погледнете снимката на гише номер 2. Един единствен въпрос изплува в главата ми, започвам да се боря с него, но любопитството накрая надделява и, въоръжен с най-благата усмивка, заемам боксов гард пред гишето. Една сърдита глава ме поглежда през стъклото, а въпросът ми сякаш излиза сам:
Коко каза (ангелски любопитно):
– Прощавайте, а с граждани работите ли?
Сами се досетете за отговора, комбинирайки горепосочените шаблони. На снимката на гише номер 3 отново се вижда специмен, типичен за резервата за табелки и надписи "СГС". И отново громим чиновническата скука, давайки им повод да правят това, което умеят най-добре - да се вдигат кръвно.
Коко каза (крайно заинтересован):
– Прощавайте, а консултации давате ли?

Мисля в близките дни да не се появявам за каквито и да било справки в Съдебната палата, за да имат време чиновническите мозъци да реализират механизма на забравяне, изтривайки наглата ми стажантска физиономия от и без това претрупаните си с тонове полезна и качествена информация мозъци.
Всички, стъпвали в Съдебната палата в търсене на някакво парченце полезна информация, участват в нашата томбола. Наградата е право да обжалвате чиновническото отношение на върховна инстанция. Съдебната петчленка е в състав Арменският поп, Барон фон Мюнхаузен, Тити Папазов, Настрадин Ходжа и Къци Вапцаров.



На печелившите - честито, а на нашите любими, винаги усмихнати деловодителки нашата фирма пожелава здраве, щастие и тая година да сменят кожите по-бързо от миналата.







вторник, 21 юли 2009 г.

Снимка без текст...


Всякакъв текст би бил излишен.

петък, 17 юли 2009 г.

Рекламен форум

ТЕМА НА ФОРУМА: От: Разочарован:
-Вчера опитах да се залепя с Локтайт на тавана, паднах и се пребих. На кого да се оплача?

1. От: Арменския поп:
-На мен, чадо, на мен... Оня ден получих оплакване за ниските хигиенни навици сред мармотите, произвеждащи шоколад.

2.От: Сашо Диков:
-Има договорка някаква тука! Асене, вЪрни малко, да видим пак падането! Защо ДВСК, НВМД, ХЕИ и РИОКОС мълчат?

3. От: Ухудшански:
-Падате ли? Тъй, тъй...

4. От: Христо Стоичков:
Мнението съдържа нецензурни квалификации, лични нападки, обиди на семейна, расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие.

5. От: Велко Вълканов:
-Другаря Ленин някога да се е залепял за стената? Другаря Маркс някога да се е залепял за стената? Ако Партията искаше хората да ходят по тавана Коминтерна щеше да го разпореди! От това съдя само, че Разочарован е фашист! Настоявам тази идеологическа дегенерация да бъде изкоренена от обществото! Тази антигравитационна конспирация аз намирам за дребнобуржоазен мистицизъм и нагла антисоциалистическа, противообщесвена и реакционна гавра с приетия от минус Пети конгрес на Партията указ за влизане на земното притегляне!

6.От: Волен Сидеров:
Мнението съдържа нецензурни квалификации, лични нападки, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие, бунтове, аутодафе-та, масовии безредици, линч на мургави малцинствени представители и тананикания на нацистки маршове.


7.От: Любен Корнезов:
-Моля ва, моля ва, другарю Сидиров! Да запазими повидьение, достойно за този почтьен форум!


8. От: Къци Вапцаров:
-Хе,хе, паднете за втори път върху една буква от българската азбука!

9. От: Човек от народа:
-Вие сте ебати тъпаците, честно!




четвъртък, 16 юли 2009 г.

Всенародната любов въпиюща изгаря с плам червен

Попаднах на кратка дописка в електронното издание на вестник "Дума", в резултат на което ми се прииска да споделя следните цитати :
"В подкрепа на председателя на БСП Сергей Станишев се обявиха официално вчера от организацията на червените в Перник...Ръководството на организацията дава висока оценка на работата и стила на управление на Станишев, особено в условията на икономическа криза и сложна конфигурация на управление, се казва в писмо на БСП-Перник. Оттам акцентират върху авторитета, отговорността и компетентността, които Сергей Станишев е показал по време на вземането на съдбовни за държавата политически решения...Същата е и позицията на Общинското ръководство на БСП-Ковачевци...Българският антифашистки съюз също се обяви срещу призивите за оставка на Сергей Станишев. Сега е моментът за пълна консолидация на всички политически партии и организации от лявото политическо пространство в името на бъдещето на нашия народ, е позицията на БАС, изразена в писмо."
От тази статия можем да извадим няколко изключително важни за развитието на българския политически живот заключения - могъщият клон на БСП не къде да е, а в бастиона на Георги Първанов - Перник, се обявява в подкрепа на Сергей Станишев. На същото мнение е и централата на БСП в Ковачевци - още един град с изключителна важност, от който зависят съдбините на Великата Столетница. Та съответните ръководства акцентирали върху авторитета, отговорността и компетентността, с които г-н бившият премиер бил вземал решения с фундаментална важност за родината. Само аз ли долавям лек сарказъм? Тръпна в очакване да прочета сълзливия, апелиращ да не го иронизират, отговор на Станишев. В този момент си припомням факта, че "червените" очила обикновено са розови, което ме навежда на мисълта, че те май наистина си вярват и не влагат осмиващ подсмисъл в думите си. Те май наистина му оказват подкрепа, а горните епитите им служат за аргументация! ...Нейсе, на общия фон на вялата вътрешнопартийна опозиция никой не може да отрече, че конфронтацията с такава консолидирана като гранитен блок подкрепа би скършила всякакви фриволни пориви за партийно разцепление, зародили се в по тийнейджърски вироглавите главички на тежко падналите от висините на властта червени хардлайнери. Все пак това са Перник и Ковачевци, сега с юношески трепет очакваме позицията на партийните ръководства в Пордим, Волуяк, Ихтиман, Тръстеник и Крумовград, все могъщи бастиони на социалното равновесие. Макар да е извън всяко съмнение, че и те безусловно подкрепят управленския авторитет на Станишев, който с лекота взема най-правилните решения и гарантира светли бъднини на целокупния български народ. Е, ако не на всички, то поне за този избирател, който със сладка болка си спомня как преди 53 години е срещнал съпругата си на двудневната опашка за хляб.
Но момент, за малко да се отплесна и да забравя - екс-премиерът Станишев получава другарско рамо и от Български Антифашистки Съюз! В този момент всички мръсни фашистки критици могат да замлъкнат свенливо! Да живее вестник "Дума", трибуната на радетелите за национално единение! Чак подушвам страха на врага с партийния билет... За да осъзнаете върху колко висок защитен вал стои Сергей Станишев, прилагам и няколко цитата, автор на които е председателят на Български Антифашистки Съюз, този титан на мисълта и словото, борец за равенство,братство и социализъм, позакъснял с има-няма шейсетина години, но неуморно громящ фашизма природен внук на Василий Зайцев -професор Велко Вълканов:
"Моята младежка политическа любов бе БЗНС. Наследих тази любов от баща си — стар земеделец, отявлен антифашист, от когото слушах със затаен дъх и широко отворени очи вълнуващи разкази за борбите на Земеделския съюз и за зверски убития негов водач Ал. Стамболийски. В нашето семейство най-сладката дума беше земеделец, а най-грозната— сговорист. Но в по-късните си години, когато бях студент и особено когато бях аспирант в Лайпциг, се зароди моята втора, зряла вече любов — любовта към Комунистическата партия. Тя имаше своята теоретическа основа — в Лайпциг можах да прочета всичко от Маркс, Енгелс и Ленин...Но впечатляван бях и от практическата дейност на Комунистическата партия и в частност на Българската комунистическа партия. Имам ясно съзнание за допусканите от тази партия грешки и извращения, но ще кажа с цялата категоричност, че никоя партия не е успяла да направи за народа ни повече от тази партия...Не станах член на БКП, но се чувствах силно сроден с нея. И затова, когато след извършената на 10 ноември контрареволюция БКП бе подложена на поругание, без колебание застанах до нея. Неизменно до нея бях и когато по-късно тя се преименува в Българска социалистическа партия. Без да бях неин член, аз чувствах БСП като своя партия. Тя беше моята партия..." Професоре, аз сън сигурен, че Сергей Станишев оценява подкрепата ви по достойнство. Кажете им, другарю! Кажете им за приемствеността! Кажете им, че БКП и БСП са едно и също! Покажете на света, че БСП е плод на любовта между Партията и нея самата! Кажи им, Вълко, че козината си мениш, но нрава не! Пък изводите нека останат за нас...

Тъжни заключения от общ характер

Един от най-позорните елементи в народопсихологията на българина е десакрализирането на идеите. Отдавна са отминали времената, в които населението се е сплотявало около дадена идея, консолидирало се е, а обществото се конвертирало от отворен в затворен тип. Ето защо, разочарован от десетките години неизвестност, средностатичстическият българин се е превърнал в, ще ме прощавате за пазарските изрази, прост сеирджия. Един вид "дай да видим как ще се провали следващият, пък ние криво-ляво ще преживеем и това". За българският избирател гласуването и принадлежността към една партия стои в йерархията на духовните преживявания на една плоскост с поддържането на любимия футболен отбор. Това кощунствено профанизиране, породено от неподлежащите на преосмисляне философско-таксиджийски максими от неблагородния сорт "Те всички са боклуци" или "Политиката е мръсна работа, те само обират държавата", се изродява във абсолютно безпринципна фенщина. Не е случаен фактът, че при политически спорове на ниско и средно ниво най-често предлаганият пример, с който се обяснява политиката, е заместването на партийните имена с футболни отбори. Сякаш дербито от стадиона се измества в съзнанието на хората, а от там - пред изборните урни. Най-страшното в този феномен е изконната животинска вярност, която провокира спорове, диалози, монолози, революции "край софрата", предизборен цинизъм, но за нещастие - предимно слепота. Политическата запалянковщина, обаче, за сметка на футболната такава, поражда много повече от безсмислени изстъпления по стадионите, а докато изрусените с кислородна вода футболисти произвеждат ред сълзи, ред сополи, че душата на футболиста е една неизбродима гора и скандиранията на феновете са ги наранили дълбоко, от политическите лидери зависи правилото фунциониране на държавата. А дет' се вика - покрай държавата някак си поминуваме и ние. С присъщата за фена слепота, с която той твърди, че първенецът в "А" група е "най-велик на света", опре ли до политика той е готов да обяснява до отмала как по Бай-Тошово време е нямало престъпност и хлябът е бил евтин. Как откровено лошото е добро, само защото на него му е било добре тогава. Чиста проба егоизъм, а по-лошия случай - най-обикновен инат.
Слепецът или се купува, или се печели чрез идеология - но докато виждащият има разграничителна способност, за слепеца лъже-идеологията е чиста монета. Няма идеология, която да не предлага облаги, а има ли комат - кучета много. От тук всичко изходът зависи или от харизмата, или от това колко е стегнат юлара. Тъжно, но летално справедлив е фактът, че вотът на слепеца и вотът на политически грамотния имат абсолютно еднаква стойност в процеса на властово делегиране. С кучешка вярност хората даряват вота си на различни демагогии, които са им дали едно или опонират на друга лъже-идеология, която им е отнела друго. Отново проявление на животното в човека - той е верен или на копанята, или на тоягата.
Присъщо на фенщината е сакрализирането на профанното за сметка на профанизирането на същественото. Ето защо решаването на съдбата на собствената ни държава бива грубо принизено до нивото на пътуващо позорище, а "верността към любимия отбор" - основание за погазване на законите. Според някои - даже основание за убийство, самоубийство, "отдаване на собствения живот в името на единствената футболна истина и други подобни лозунги, обесмисляни от факта, че става дума за ритане на топка от едни гелосани хора, на които им е абсолютно все тая кой и как смята да се жертва за регистрирания като търговско дружество отбор, в който те изкарват насъщния. Тъжното е, че ако "Фенът" като социален архетип влагаше цялата си енергия в нещо конструктивно, а не я впрягаше в примитивна беъстопанствена и безадресна омраза, обществото щеше да просперира с Възрожденски темп. Но за нещастие Той предпочита да псува на стадиона и да чете спортните страници. А иначе и политическите страници имат приложение - от тях става шапка, фунийка за кюспе, че даже може и да си подложиш ако седалката е изцапана. Да се чете е лишено от смисъл - ти и без това Фенът знае всичко. Допълнителната информация само подкопава устоите на сигурността, с която спори по градинките. Солидна основа за развитието на подобни тягостни обществено-политическо тенденции е масовото ниво на доброволна неосведоменост, дезинформация и грешни обществени нагласи. Именно наличието на подобни фактори осигурява базата на евентуалното прогресиране на всякакъв род тоталитаризъм.
Всяка тирания се отличава със свой собствен интензитет. Подходите са много - чрез национална или етническа грандомания (справка Третият Райх), през унищожителен брейнуош (СССР), за да се стигне до фактическото превръщане на човека в същество с избирателната способност на дресиран домашен любимец - Северна Корея. Общата цел е една - невъзвратимата трансформация на хората в действащ по насадени инстинкти сбиротък от хомо-сапиенси. И докато тази конверсия се извършва със сила винаги има мегдан за съпротива. Проблемът идва, когато алиенацията се осъществява неосъзнато, доброволно, като мода. Модно е да отричаш, "да не ти пука", да кажеш "...да се оправят", но ако не си помогнеш сам - то тогава кой? Идва един момент от развитието на всяко общество, в който ако то не се сплоти и не се обедини около нещо, тази "сплотяваща сила" идва отвън. Само дето тогава е повече "сила", отколкото "сплотяваща". Ако човекът не живее в общество, той спира да е човек, а става овца от стадото. А по-умните овчари знаят, че стадото се подкарва на водопой с камшик. Идва един момент, в който мравките просто не могат да счупят стената на авариума, в който са затворени. И докато фенът-мравка-слепец тегли чергата към себе си, Човекът живее за, във и със обществото.
На моменти родовата ми памет поглежда далеч-далеч назад, изтупва от паяжините на времето идеята за остракизма, пуска по една носталгична въздишка и пак се връща към настоящето. Обществото е едно недъгаво недоносче, плод на срамен инцест между различни идеологии, което няма ръце, крака и нормално фунциониращ мозък, а жалки, рудиментарни израстъци. Неговите 8 милиона усти самоуверено говорят неистини, а в общия им хор се дави разума. За нещастие се налага да прибягна до безсмислена генерализация, и то точно от този тип, който най-много ненавиждам - "Всеки прави сам избора си". Решението "сляп" или "окат" обаче се взема в твърде ранна възраст, за да могат повечето хора да оценят важността му. До този етап на обществено развитие наличието на социално съзнание е по-скоро резултат на поредица щастливи съвпадения. А проблеми ще има докато сложното зорлен се опростява. Ето защо мисля, че е крайно време всички ние да спрем да вярваме в наличието на магическа пръчка, която да премахне всички наши проблеми с едно-единствемо четиригодишно махване.

събота, 4 юли 2009 г.

00, ама без 7







Домашният клозет може да се превърне в отражение на психологическата патология. Именно поради психологическия момент в сакралните свещенодействия по личната хигиена наблюдателният пътешественик в дебрите на човешката душевност може да извлече, oсвен богат анализ, и много хумор. Отново ще си говорим за абсурда и милиардите му проявления в туистнатия ни бит...
Попаднах в домашния клозет на хасковски новобогаташ. Погледнат в концепцията на перфектно издържания му в стил "мутробарок" дом, впечатляващ с много пари, но уникално малко вкус, просто търсех "режещия вени" елемент. И го открих в клекалата, с които беше оборудван санитарният му възел. Четири етажа. Общо осем клекала... А лампата - опакована в найлон... Полиелей в банята... В найлон!? Аре нЕма нужда...
Китайски ресторант в приличен столичен квартал. Тоалетната се помещава на неотговарящите на Женевската конвенция 2.5 литра въздух за нормално човешко същество. Отваряйки вратата, тя закача тоалетната, ето защо влизането не е обикновено влизане, е си е чисто промъкване. А ако си хапнал през последните 7-8 години - чист взлом, но поне е в името на хигиената. Бих оправдал този малък ужас с липсата на жилищна площ, ако не беше Негово Величество писоарът, закачен на стената зад вратата. С перверзен хумор през главата ми мина идеята, че по-надарените клиенти се облекчават едновременно и в писоара, и в тоалетната. Това се казва право на конструктивен избор! Да е жив и здрав капитализмът, този малък хигиенен рай!
Не мога и да не спомена само онзи феномен на социалистическия строй - шперплатова тоалетна. Но без подробности, по-възрастните помнят, а на нас по-младичките просто не ни трябва да преживяваме грозните аспекти на близкото минало.
Както са казали покъртително гениалните Илф и Петров "за табелите и надписите може да се изпишат безброй страници", но в духа на клозетната патология се сещам само за една - "СУшоар за ръце". Интересно - кой би тръгнал да си мие косата в крайпътно заведение? А правописние грешки не пораждат смях, а само песимистични чувства спрямо образователната система. Подобна дреболийка, унисонно издържана в стила на писоарната естетика, е частен дом с публична машинка за течен сапун, която домакинският мързел е превърнал в спомен на собствената любов към кича.
Да живее абсурдът, този неизчерпаем източник на хумор!
:)

Един е Доган и Местан е неговият пророк























Тази паметна табела от историческия музей в Кърджали е доказателството, че всичко ново е добре забравено старо. Нямам нищо против хората от различен етнос, различна религия, различна култура. Все пак живеем в 21-ви век. Може би ако живеехме преди 150 години агресията би била изход, но сега не е. Но по този жалък начин не може да продължава. Този нагъл политически мафиот трябва да бъде изхвърлен от властта! Но това няма да стане с мрънкане по форуми, блогове, сайтове, еротични телефони, по градинки, паркове, седянки. Ще го изгоним в неделя - на 5-ти юли, в изборния ден! ГЛАСУВАЙТЕ !!!


Но все пак евала на Доган. Машалла, "Разпредлителю на порциите", ефенди! Ахмед Акбар! Чокшей с тея гяури, ама те пък сами се поробват - за какво да гласуват, те нали всички са еднакви... Ти доказа, че за наглостта ти няма граници и затова печелиш престижното отличие "Най-безпардонна комунистическа креатура във Вселената". И точно затова ще бъдеш наказан!
Случи се в един от тези вечерни автобуси, в които на хората им се иска да са сами. Петък вечер е, тялото крещи разгневено за почивка, душата се моли за емоция. И именно тогава сякаш съзнанието отлита надалеч, а погледът спира да вижда скучната реалност на раздрънкания рейс. Очите гледат механично, а ушите не чуват. Погледите не се срещат, само се кръстосват, но после отминават, сякаш без да се спрат, все едно не виждат и не търсят. Или поне така ни се струва отстрани. В момента, в който нещо раздвижи статичността на картината, външно сякаш нещата остават същите, но погледите започват да виждат. Улавят детайлите, интерпретират, а в празнотата на собственото изморено от тежката седмица съзнание дори не се поражда дори ембрион на анализ, а само констатация. Съзнанието, в пълен унисон със средата, само регистрира.
В този момент в автобуса се качи едно квазичовешко същество, един "чудат герой", един "травестиен кентавър", както ви казал Валери Стефанов. Само че от него не лъхаше на Йовков, а миришеше на абсурд. И на спирт. И на мръсно. В главата ми изплува думата "безперспективност". Отвращаващата половина от физиономията на живота беше въплътена в образа на възрастен циганин, облечен в изцапани с вар женски дънки. Пиян до абсурд, с четири торби на рамо, той сякаш се появи за да провокира чувства в една среда, в която всяко движение изглежда като лош маниер. Хора разни - гледища всякакви. Неспособно да фокусира, ТО (съществото) увисна на една от дръжките, а в стъклените му очи нямаше нищо, абсолютно нищо човешко. Не е важно какво е превърнало човека в животно, и най-вероятно бих отместил поглед от него с презрение, ако не беше станало най-фрапиращото за мен - животното напомни, че то всъщност е човек. През дупка в една от торбите изпадна нагнила краставица, търкулна се и влезе под една от седалките. То не разбра, погледите отново се кръстосаха, а всички безучастно погледнаха - все пак това е само една краставица. А за това погребано в гроба на собствените си пороци човешко същество това е съществена липса. Чух тишината дори през музиката в слушалките. Видях как погледите бягат. Помирисах какво мислят другите. Вкусих абсурда. Но почувствах и погнуса, жал, вина, че не мога да се накарам да стана и да помогна по някакъв начин...
Ново раздвижване в картината - десетина минути след като краставицата падна под седалките, белокос арабин се смили над жалката пародия на човешко същество, която, казано с фантазия, стоеше пред нас, и пъхна краставицата в торбата. Никой не го поздрави. Погледите пак избягаха, а никой от нас не можа да надскочи себе си и препълненото си със стереотипи съзнание. Добрият самарянин попадна на безучастния кръстопът на бягащи погледи, неразбищи смисъла на малката революция, която се случи пред очите им. Всички отчетоха факта, движението, но никой не оцени, че така е правилно. Никой не мръдна, не анализира, всички само регистрираха. Шаблонното мислене ни учи да съдим, а когато не можем да съдим - да бягаме. Можем ли да извадим гредата от собственото си око, без да го избодем?
Нелепото същество слезе на моята спирка. Строполи се на земята, торбите му се разпиляха. Този път нямаше кой да види, нямаше кой да избяга, нямаше кой да погледне встрани. Бях сам. И регистрирах. Но този път му подадох ръка и му помогнах с торбите. Хиляди страници са изписани за това човек ражда ли се или се създава такъв, какъвто е, така че е безсмислено да се търси причината за падението му. Утре този човек може да открадне, да счупи, да убие, но той има силата да спаси дете, да помогне, да бъде полезен. По-полезно за всички нас е да даваме шансове, а не квалификации. За съжаление гротеската е черното парченце в шарената мозайка на живота.