вторник, 15 септември 2009 г.

Път

Дълга, права, павирана улица, от двете и страни коли, лампи, дървета... Късно е, тихо е. Дори кучетата спят. Покой - това ли беше думата? Вечерната тишина прави всяка стъпка да се чува отчетливо. Уличаната лампа незаинтересовано осветява падащото кестеново листо, а почти недоловимият звук от докосването му до земята разказва историята на една малка смърт. Потънал в мислите си, той механично пристъпваше към така желаната крайна цел. Изведнъж сладникавата миризма на печени чушки нахлу в ноздрите му, изкара го от заключената стая на изтощеното му съзнание и му припомни колко първично-прекрасно е да си човек. Че е човек. Изведнъж той отново чу щурците, вдиша въздуха с пълни гърди, ускори крачка...
Така един изморен човек се завърна у дома.

вторник, 1 септември 2009 г.

Огън


"Я, ама това е снимано в България! От кой филм е?" е спонтанната реакция. Който не помни, се съмнява, че животът се е случвал в измерения извън първопричинното.
Не е от филм този момент, а е миг обективна историческата ретроспекция, надарена и измъчваща с непреживян романтичен садизъм. Романтиката е именно в неосмисленото преживяно, независимо дали то е търсено или неразбрано. Защото огънят е истински и изгаря, а наличиетпо му върху толкова нетипични подпалки говори за множество неосъществени идеи и затворени в оковите на обществото идеали. Те болят много повече от мехурите от изгореното. И многогодишното тлеене трансформира прикритата горчилка и злоба във факел на яростта и недоволството.
...
Тенденциите се менят, модата на изживяване на настоящето сега е друга. Ценноста на внушението, запечатано в този кадър, идва, за да остане. Потенциалната вечност мигването провокира съмнението в автентичността и пълнокръвието на горната сцена. Ексцесът в днешен контекст е настояще в романтичния контекст на миналото. Независимо от причините, ситуацията, последствията, сегашната рамката, в която е съсредоточено времето. Животът в най-чистата му форма е нехомогенен бъркоч от класически фрагменти, доразвити от извращенията на житейските обрати. И точно това го превръща в спектакъл.
Нашият живот, понякога моден и интересен за публиката, винаги бива догледан от един-единствен човек. Тъп, сложен, объркан, безсмислен, недовършен - все причини, поради които единственият аплодиращ при падането на завесата на собствения си спектакъл си... самият ти.
Освен ако самата завеса не падне от аплаузите.
... - 1991 - 2009 - ...