неделя, 29 януари 2012 г.

Sunday Art Report


Освен, че съм единственият връзкар на фестивала, съм и единственият, писал по грешна тема. Правилната всъщност е "Точка на пречупване", но все пак мина изненадващо добре :)

Точка на пресичане

Темата „Точка на пресичане” предполага интерпретации по темата, че той е от Марс, тя е от Венера, а точката им на пресичане съвпада с кирливата панелна квартира, която Господ ги е прокълнал да обитават във вечен житейски конфликт тя или той да измие тенджерите.

За мое щастие обаче не съм нито малоумно женско списание, нито Марта Вачкова, опазил ме Господ. А май не съм и романтичен. Нито пък толерантен и като цяло изпитвам леко презрение към псевдоинтелектуалните творчески напъни на недоклатени списвачи, чийто художествен конвейер бълва безплодни подобия на анализ по темите „Точка на пресичане – защо тя не ме харесва?” и „Точка на пресичане – как да го накарам да ме хареса, без да изглеждам лесна в очите му?”. Напразно похабен е всеки ред, в който авторът върти и навива около „точката на пресичане” като случаен миг от съдбата, в който „двама души се срещат, „за да извървят заедно пътя до края”, „сърцата им се сливат в едно” и тем подобен сополив булшит.

Поради гореизброените при чини не ми се губи време в творческо завоалиране на видими с просто око истини, като например „Тя не те харесва, защото си смотаняк”. Има далеч по-важни теми.

Нека погледнем точката на пресичане не като някаква любовна ала-бала, а като нещо, което съществува физически, което го има в реалността. Кой с кого се пресича и къде се случва това?

„Точката на пресичане” като абстракция създава и определя облика на обществото, а нейните конкретни проявления са местата, на които ходим, общите интереси, които ни обединяват, и нещата, които правим заедно. Точката на пресичане – това е мястото, на което се създава обществото. Да вземем за пример нас, тук и сега. Добре сме се събрали, за което трябва да отчетем приноса на винаги красивата Гери Турийска, която ние всички обичаме. Готино е да видиш толкова приятели накуп. Бе, дето викат хората, няма да се видим в Народната библиотека, по кръчмите ще се засечем...

Подобни събития обикновено се посещават от горе-долу симпатична извадка на така наречената „интелектуална бохема на нощна София”. Най-вероятно повечето от вас са тук, за да чуят малко хубава музика, някой що годе приличен текст, да ушият две-три бързи уискита и после – кой от къде е. А други просто искат да се възползват от известните с луксозната си атмосфера тоалетни на „Строежа” и затова минават транзит. Но да се върнем на темата.

Един от последните броеве на L’europeo беше посветен на заведенията – на предпочитаните от великите личности места и драмите, формирали облика и историята им. Посланието всъщност е, че не помещението и мебелите са важното, а присъствието на истинския интелектуален елит, който превръща една добре обзаведена стая във важен обществен център. Тази максима, естествено, се случва или в чужбина, или в историята – по нашите ширини за последно допреди комунистите да разстрелят цвета на нацията. Поради същата причина „там и тогава” не е „тук и сега”, но това е друга тема. В днешно време „елитарността” е приравнена на интериор в стил мутро-сецесион плюс високи цени. Все пак не бива да забравяме масовата заблуда, че който няма пачка е обикновен балък. Съвременната „интелектуална бохема” е принудена да се меша с всякакъв род нечетящая сволоч и няма никакъв шанс да отделиш нормалния човек от обикновения люлински селяндур, който е спечелил 1000 лева на ротативки, просто защото накрая се озовават на съседни маси. Всички харчим парите си на едни и същи места. Обикновено единствената видима разлика е шушлякът. Всичко това, допълнено от вродената склонност на балканските народи да обръщат всеки празник на тотална свинщина, влече извода, че видимо няма абсолютно никаква разлика между пиян богаташ, пиян селяндур и пиян интелектуалец, особено когато се омешат някъде по точките на пресичане, известни като кръчми. Именно това преплитане между различните социални прослойки ражда изроди с деформирани възприятия. Точно затова вътрешно се гърча всеки път, когато чуя словосъчетанието „ЕЛИТНА ДИСКОТЕКА”, а изречения като например „Аз ходя само по ВИП-кафетата” ме провокират да направя самоубийствен атентат в центъра на някой ултра-ВИП-събор.

Народът, колкото по-беден е, толкова повече припада да демонстрира колко е ларж и как кинтите летят като вестници. Това обикновено става чрез външните белези на богатството. Ще клипва от телефон за 1000 лева. Ще маже лютеница, но ще пие Чивас. Няма човек, който да не предпочита хубавото пред лошото и скъпото пред евтиното, цялата идея да си баровец на всяка цена е леко абсурдна. Ако си – бъди. Ако не си – не се прави, защото изглеждаш нелепо и много ме дразниш. Впрочем този архетип е описан още от Илф и Петров, които са създали образа на Елочка Людоедката в „Дванадесетте стола”.

Изводът е, че аристократизмът винаги е бил и завинаги ще остане състояние на духа, независимо от това колко рядко се среща и с какви долнопробни плевели е принуден да дели лехата си.

Ето защо си пожелавам съдбата да не бъде леката жена, която е в момента, и да държи комплексираните селяци далеч от всяка точка, в която пътищата ни биха могли да се пресекат. А най-добре – да живеем в успоредни прави.

Много време ви отнех, а нищо не казах, макар че се съмнявам да сте очаквали нещо различно.

А сега – да пием по едно аристократично уиски в името на собственото си съвършенство.

понеделник, 16 януари 2012 г.