неделя, 30 август 2009 г.

...и нека сега да мислим позитивно...

Предварително се извинявам за големия обем, дано да имате търпение да го дочетете до края. Извинявам се и за неактуалната тема, но просто нямаше как да подмина тази специална информация. Но по същество:
Позитивното мислене е в основата на щастливия живот. Когато обаче се опитваш да манипулираш една нещастно живееща маса, особено преди избори, особено в условията на потенциален глад, и още по-особено изправен пред смъртната присъда, закрепена в негативно становище на Европейската Комисия, ще ти трябва освен позитивно мислене и доста позитивно говорене. Пък ако упоиш с наглост и заучени фрази общественото внимание - берекет версин, както казва Великия-разпределител-на-порциите-ага. Та за позитивното мислене - за да се зароди то в масовото съзнание, тълпата трябва да въде накарана да чуе определени думички, по възможност обаче без да ги осмисля. Ето ги и тях - неведоми са пътищата Господни как са попаднали тук.
1.Tройната коалиция каза: Запознахме се с докладите, приети от ЕК и оценяваме работата на експертите за конкретността на фактологията и яснотата на оценките. Благодарим за положените усилия и за доброто сътрудничество с българските институции.
Tройната коалиция си помисли: Добре че изгорихме документите в кюмбето. Кучетата лаят - керванът си върви.
2.Tройната коалиция каза: Изразяваме задоволството си от факта, че ЕК оценява по достойнство положените усилия и постигнатите положителни резултати в сферата на политиката на вътрешните работи и усвояването на еврофондовете чрез предприетите от българското правителство в последните месеци мерки - създаването на ДАНС и промените, извършени в МВР, както и назначаването на заместник министър-председател, отговараящ за европейските фондове.
Tройната коалиция си помисли: назначаваме, променяме, ревизираме, усвояваме, постигаме, изразяваме, оценяват ни, предприемаме, създаваме, извършваме - ееееееей, ама как работим, направо не е истина! Ами че ние сме си живи демиурзи! К'во ли разбират тея от ЕК, важното е да мислим позитивно.
3. Tройната коалиция каза: На фона на изключително интензивната работа на българската страна от последните два месеца и половина, можем да съжаляваме, че част от усилията ни не са отразени. Но конкретната критичност ни мотивира за постигането на конкретни резултати.
Tройната коалиция си помисли: Ей, деба, фанАха ни тоя път, ама ние сега ше ги наглАсиме. Страшно - йок. Впрочем, добре че част от усилията ни не са успяли да ги отразят, че току виж негативното мнение се оказало малко по-изчерпателно.
4. ЕК каза: Правосъдната ви система не работи, тънете в корупция и некомпетентност.
Tройната коалиция каза: За нас Механизмът на сътрудничество и оценка е важен инструмент, чрез който България получава съдействие и солидарност за работата си по промените на една от най-трудните области - правосъдието и вътршните работи, както и да информира партньорите си от страните членки за постигнатите резултати. Той е полезен като "кодекс на критериите", по които да се оценява напредъкът на реформите.
Тройната коалиция си помисли: Ей, пичове, скивайте, идват реформи! .. а не бе, бъзикаме се...
5. Тройната коалиция каза: Подчертаваме привързаността си към този Механизъм, който беше въведен с пълното съдействие на БЪлгария. Държим установената му тематична рамка и като първа реакция българската страна ще формулира план за действие със стриктен календар до края на годината, за да бъдат покрити всички препоръки в доклада.
Тройната коалиция си помисли: Е нямаше мърдане тоя път, без тоя механизъм няма Европейски съюз. А пък за стриктния календар... и без това след 05.06.09 г. няма да сме ние, да му мисли бате ви Бойко.
6. Тройната коалиция си каза: Можем откровено да изразим съжалението си от временното отнемане на акредитациите на две от агенциите по програма ФАР, това ще лиши България от 250 милиона евро. Едновременно с това сме убедени, че засилването на експертния потенциал по оперативните програми - изрично изискване в доклада - е в най-голяма степен в полза на българските институции.
Тройната коалиция си помисли: Животът е по-силен от всякакви ФАР-ове и ИСПИ! Каквото не стане с европари, ще стане с парите на данъкоплатците. Експертния потенциал пак са наши хора, така че нема грижи.
7. Тройната коалиция каза: Благодарене на стриктната фискална политика държавата ни има достатъчен ресурс, за да реализира приоритетните си проекти.
Масларова каза (потривайки ръце): Ох, табелки, ох, кеф. Вие какво сега искате? Мъжете ни да стоят безработни?
Пламен Орешарски каза: Към края на годината прогнозираме България да бъде оазис на световната икономическа сцена - в условията на рецесия нашата свръхпроизвеждаща икономика ще реализира 6 % ръст на икономиката.
Масларова каза: Приоритет на социалното министерство е изпращането на пенсионерите на море на Уран, а пари има - ще дойдат от бюджетния излишък. Все пак вече сме реализирали 6 % ръст на икономиката, при това в условията на рецесия!
Тройната коалиция си помисли: Нищо де, те следващите ще се оправят някакси.
Тройната коалиция изрази официално стсановище: Важното е в икономическата сфера да се мисли позитивно и да не се залага на песимистични прогнози. 10 % предизборно увеличение на пенсиите!

8. Тройната коалиция каза:
Българското правителство и Парламентът имат необходимата политическа воля да продължат да работят за постигането на конкретни резултати, особено в областите на борбата с организираната престъпност и корупцията. След направените кадрови и структурни промени от правителството, които са коректно оценени в доклада, има засилена консолидация на българските институции за активизиране на действията. Общественото мнение, характеризиращо се с много силна нетърпимост към всяко съмнение в корупция, е силен подкрепящ фактор за тези усилия.
Тройната коалиция си помисли: Ммммммм, доста имаме воля, споко... Ако общественото мнение пак тръгне да се прави на силен подкрепящ усилията за борба с корупцията фактор, тогава министър Миков ще получи извънредни правомощия.
Михаил Миков каза: Министерството на Вътрешните работи има много по-голям ресурс от демонстрирания до момента. Употребяваме дозираност на сила.
"Милицията - биещото сърце на партията!"
Бакшишът каза: Консулидаця... активизиранье... ари стига вье, и аз да съм - и аз ша крадна.
Тройната коалиция кима разбиращо.
9. Тройната коалиция каза: Ще увеличим драстично мерките за преодоляване на корупцията и престъпността. Разчитаме на пълното съдействие на обществото, бизнеса, на политическите сили в тези наши усилия. Авторитетни неправителствени организации, чиято експертиза е използвана в доклада, ще бъдат привлечени за гражданско наблюдение на изпълнението на плана за действие, ще бъдат търсени техни идеи и препоръки.
Тройната коалиция си помисли: Другари, дайте го малко по-кротко 2-3 месеца, че избори идват. Разчитаме на пълното съдействие на бизнеса, пък обществото...
10. Тройната коалиция каза: Докладът формулира серия критики за ефективността на съдебната система. Не можем да не признаем, че тези критики се споделят и от българското общество. Българските институции ще подпомогнат по всякакъв начин анализът на критиките да се състои в откровен дебат със самата съдебна система. Но трябва да кажем, че активизирането на българското правосъдие и ефективни присъди за представители на организираната престъпност, както и за корупция, са безусловният критерий за ефективността на независимата съдебна власт и това е еднозначно посочено в доклада.
Тройната коалиция си помисли: Докладът формулира... Те споделят от обществото... Институциите ще подпомогнат... Нашата партия обаче не смята, че българската съдебна система има проблеми. Златко Иванов - Баретата не е представител на организираната престъпност, напротив, той е нещатен съветник на председателя на ДАНС Петко Сертов – и това ако не е неоспоримо свидетелство за високата му нравственост!
11. Тройната коалиция каза: Българската страна приема с удовлетворение решението на ЕК да предложи вдигане на предпазната клауза в областта на авиацията. ЕК смята, че България покрива изцяло Европейските стандарти в областта на авиацията.
Тройната коалиция си помисли: Похвалиха ни, а това е едно добро начало. Малко, ама от сърце.

По отношение на доклада за управлението на европейските фондове:

1.Тройната коалиция каза: България работи много активно с европейските институции по отношение на европейските фондове;
ОЛАФ си помисли: Работите ли, работите ли? Тъй, тъй...
2. Тройната коалиция каза: Както по отношение на политиката по вътрешните работи, ние очакваме от съответните европейски институции да подхождат с еднакви критерии и стандарти към всички страни члени.
Тройната коалиция си помисли: Дай да им кажем на хората, че тея от Европа се заяждат, ‘щото нещо не ни се кефят, пък ако хване дикиш – хване...
3. Тройната коалиция каза: Ще направим всичко възможно да създадем условия за усвояване на максимална част от средствата, които България може да получи от бюджета на ЕС. Съзнаваме, че това е много амбициозна задача, предвид натрупания опит и се още недистатъчния административен капацитет.
Тройната коалиция си помисли: Нищо няма да правим, защото нищо няма да получим. Ще си измием ръцете с администрацията, то и без това така е най-лесно.
4. Тройната коалиция каза: Примаме решението на ЕК за отнемане на акредитацията на две от четирите агенции по ФАР.
ЕК каза: Приемате решението? Ама честно ли? ...ама това е толкова великодушно от ваша страна!
5. Тройната коалиция каза: Съжаляваме, че се стигна до това решение, въпреки активната работа на българските институции за възстановяване на доверието в работатана тези агенции през последните месеци;
Тройната коалиция си помисли: Съжаляваме много... Даже пратихме Гагаузов да запали свещичка... БУХАХАХАХАХАХААХАХА!6. Тройната коалиция каза: Съзнаваме, че доверието беше разклатено заради недобра комуникация, неубедителни мерки за финансов контрол и увереност за коректност при усвояването на средства, недостатъчно добра работа на администрацията. Тези проблеми съществуват и от работата на предишните правителства, но очевидно усилията на сегашното правителство да отстрани тези недостатъци не бяха достатъчно убедителни за нашите партньори.
Тройната коалиция си помисли: Съзнавате, че ако доверието пак бъде разклатено, пак ще си приказвате отблизо с министър Миков и неговите помощници, нали, драги избиратели? Иначе, че за всичко е виновен Иван Костов, е аксиома. Нашите усилия... хе, хе, усилия, хе хе...
7. Тройната коалиция каза: От общо 650 милиона евро по програма ФАР, страната ни няма да може да усвои около 1/5 не само заради отмяната на акредитацията, но и заради изтичащия в края на ноември срок. Ще направим анализ и ще обявим конкретните институции, които не можаха да подготвят своите проекти.
Тройната коалиция си помисли: Ще го дочакате от умрелия писмото, вервайте ми!
8. Тройната коалиция каза: Същевременно има много успешно усвоени средства по програма ФАР. Ще се върнем назад и ще направим проверка на вече усвоените средства по програмата. Ако има допуснати нарушения, независимо в периода на чие управление, ще потърсим отговорност за неправилното усвояване на средствата на европейските данъкоплатци.
Тройната коалиция си помисли: Мамка му, защо не влязохме в ЕС по времето на Костов... Сега можехме да му припишем цялата вина, че иначе ще вземем да изпуснем НДСВ от „тройната” и ще се чудим после какво да правим.
9. Тройната коалиция каза: Ще насочим всички усилия и административни ресурси, освободени от програма ФАР, за усвояване на структурните и кохезионния фонд, както и за довършване на останалите предприсъединителни програми.
Тройната коалиция си помисли: Дайте да раздуем щата по другите програми, и без това социалното равновесие струва скъпо.
10. Тройната коалиция каза: Съзнаваме напълно, че страната ни трябва да вземе спешни мерки по отношение на подобряване на работата по изразходване на европейските фондове. Правителството има политическата воля и готовността да вземе всички необходими мерки. Няма да подминем и въпроса с отговорността за неудовлетворителните резултати досега.
Тройната коалиция си помисли: Разбирайте се помежду си кой ще опере пешкира и как ще разпределим парите, че избори идат.

Тройната колиция заяви уверено: Ще вземем следните мерки:
* Законодателни
* Процедурни и организационни
* Персонални/Кадрови

Тройната коалиция си помисли: Ще вземем мерки. И теглилки.

сряда, 26 август 2009 г.

The Verve - Bitterswet Symphony

В далечната 1997 година все още неблагоразумно трошах безценни минути от времето си в гледане на MTV. Полупримрял от кеф слушах Bitter Sweet Symphony, но в този момент естетическия ми оргазъм беше грубо прекъснат от баба ми, която само с едно натискане на дистанционното си заслужи старческия дом. "Няма да гледаш тази песен, ще станеш наркоман!"
Сега, 12 години по-късно, гледам този клип, слушам песента и вниквам в бабините вълнения. Естествено, не очаквам от човек, прекарал живота си в толкова различни времена, да успее да оцени какъв чудовищен къс гениалност се съдържа в образа на попредрусалия кльощав прошляк с черното яке, който ходи по улицата и блъска хората. Докато баба вижда в него наркоман, когото кощунствено излъчват по телевизора, аз виждам една огромна, силно синтезирана, даже наблъскана със смисъл, метафора. Форма на изразяване, концентрирала в себе си частичка от многообразнието на проблемите, обединени под титула "Urban". В кратки образи, движение на заден план, погледи, атрибути, мигвания в определен момент, този клип изплюва в лицата ни грубата истина за живота, в който ни се налага да оцеляваме. Всяко помръдване в клипа е символ, нелогична конвулсия на линейно движеща се замръзналост. Но по същество, защото отдавна ми се иска да видя какво всъщност съм разбрал от тази гигантска творба.
Първите 25 секунди, в които се въвежда основният музикален мотив, Ричард Ашкрофт чака на тротоара, а отдалечаващата се камера ни дава движеща се снимка на битието. Изобщо, отличетелната черта на този клип е статичността, раздвижена по права. Единствената асоциация, която изниква в главата ми, е ВРЕМЕ. То се „движи” по същия начин – от точка А до точка Б, като между тези две точки се „помещава” човешкият живот. Така измерваме, насичаме на късове времето, без то да знае, без да има значение. То няма начало и край, подобни повърхностни категории са създадени от нашето ограничено съзнание, просто защото така ни е по-лесно да възприемем собствената си незначителност. Именно тротоарът, по който върви въплътеният в ходещ наркоманизиран полутруп Живот, символизира този малък времеви отрязък, в който са съсредоточени нашите нищожни за съществуването на Вселената мечти, преживявания, надежи, заблуди, страсти, кошмари. Пътят на Ричард започва от бариера, която той дори не поглежда. Той се взира невиждащо в другата посока, но не „напред”. За Времето няма напред или назад, няма настрани, няма нагоре или надолу. То не е циклично или линейно, то няма посока. Неговият условно в ход е извън всякакво възприятие на човешкия мозък, за който най-лесно е да сложи начало, посока на движение и край. Зад бариерата има движение, но разфокусирано – човешкият поглед е обективен само и единствено след бариерата и преди края на улицата – всичко останало са чужди спомени и евентуални предвиждания. Съвършен похват.
... и изведнъж картината се изпълва с движение. И докато полуживият труп в първите кадри може да бъде сравнен само с кретащата старица с пазарската количка, в следващите той бива наложен върху матрицата на ординерния човек. Докато в сравнение с бабата Ричард изглежда млад, на фона на обикновените хора проличава истинската му същност – полуразпаднал се от пороци, преждевременно остарял млад човек, насочил празен поглед към собственото си “неизбежно”. Контрастът е стряскащ, и в този именно миг разбрах бабините ми тревоги. Пънкарка и обикновена застаряваща градска жена преминават на заден план, после Ричард се промушва безучастно между две жени, отърква се в едната, бута другата, до момента, в който не се сблъсква с поредната жена. Тя пада, а той продължава. Друг мъж притичва, помага й и двамата си тръгват заедно.
Подминава безучастно предишните, сблъсква се и наранява още една "случайно пресякла" пътя му, а друг мъж идва, за да й помогне. Видяхте ли метафората? Посоката им на движение „назад” показва, че те остават в миналото, а колкото повече се придвижва времето, толкова спомените стават все по-далечни и размазани...
Не са случайно подбрани и другите образи, с които се сблъскваме на улицата на горчиво сладката симфония, наречена Живот. Нетипично висока жена, нетипично нисък мъж, израз на комплекса и несъвършенството. Пънкар, символ на целенасоченото оразличаване от масата. Тлъста лелка с пазарска количка и дебели очила, антиобраз на пънкаря и сякаш миналото на бабата зад бариерата. Тя изразява доброволния конформизъм на "нормалния", една единица от тълпата.
Мъже, жени, черна, мъж, бял, жена, лилаво яке, мъж, жена, черен, жена, бяла, мъж, мустак, мъж, обединени под формата на неразчленимо множество – това е тълпата, в която се ражда живот, порок, слабост, сладкото, горчивото, киселото и хрупкавото на живота. Масата генерира слава и безумие, мисъл и жестокост. Тя задължително олицетворява големия град. И не би могло да бъде инак, защото именно тя отнема индивидуалността на отделния човек, смачква всеки опит за разум, рационалност, непредубеденост. А в града доброто се дави в морето на лошото. Тълпата е фонът, на който се откряват индивидуалистите.
Ричард - физическата обвивка на живота и смъртта - все пак прави компромис със човешкото. Парченцето оптимизъм е сякаш циничен поклон от страна на времето - майката с детето е единствената, която полусъзнателно избягва физическия досег, но не бива удостоена дори със поглед, просто защото дори Животът химселф не е достатъчно значим на фона на времето.
Следващите два кадъра са моите фаворити. На пътя на Ричард спира кола, той я прескача, от нея излиза жена и започва да му крещи и да го блъска. Грозна реакция на хубава жена, но сякаш нормална и очаквана на фона на безпардонното му обществено поведение. Само че вместо крясъци чуваме музика - тя измества фокуса от случващото се в реалността към съзнанието на Ричард, а динамиката на случката бива задушена от отсъстващия му поглед. И докато в нормалната реакция на жената личи живот, в очите на устремения към края на пътя човек има само смърт. Няма виждане, няма осъзнаване, реалността е само картонена кутия. Ставащото не се случва, дори не се регистрира, всичко е симфония, която звучи в съзнанието му. Един музикален мотив и пронизващи съзнанието думи – омразни истини, цинични осъзнавания, горчив отказ от сладкото. Справедливият гняв на жената не може по никакъв начин да намери отражение в света на Ричард, защото неговите очи гледат към един друг свят. В този, в който битуват емоциите, за него няма място, защото той принадлежи духовно на онзи, другия мир.
Следва нов кадър, отново с хубава жена, която в случая има съвсем противоположна функция. Погледът в очите на красивото момиче поразява с презрителната си похотливост. Между двама души, разминаващи се на улицата, се заражда инцидентна страст, често ограничаваща се в живота до уж случаен разменен поглед, друг път смело очевиден. Дързостта в очите, кривата полу-усмивка, предизвикателната походка, всичко това е част от другия свят. И докато за нас това е източник на емоции, на желания, фантазии, стремежи, в неговото съзнание това е поредният нерегистриран факт, поредната сянка от някакво илюзорно, повърхностно битие, от елементарното човешко. Именно това е най-силният момент в целия клип. Отказът от вродения инстинкт за търсене на другия пол разкрива резигнацията на човека, окончателния отказ и от сладкото, и от горчивото на живота, от самия него. И докато за Ричард това е осъзната и мазохистично обикната истина, за нас всякаква надежда за победа на живота над времето и смъртта е изгубена. Самият той е изгубен.
Някъде по пътя стоят двама мъже – бял и черен. Тук сарказмът започва да горчи. Различните раси са се обединили за постигането на обща цел, която е в грозен разрез с плодородието от обединяването на човешките усилия. Два жалки унтерменша, подбутвани от щенията за физическо си оцеляване, за които им остава само мизерното подобие на саркастичен, невесел смях, когато Ричард с отсъстващ поглед ги разблъсква без дори да ги регистрира.
Разноликото лице на града продължава да върви като на зацапана кинолента – размазаните лица на бизнесменът, лудата, хипито, старецът, индиецът, бездомникът и други подобни формират човешкия фон, на който протича нашият живот. Архетипи на различните социални, расови, възрастови и други многообразни социални диференциации, те всички са равни пред последната точка от пътя.
Единственото нещо, което не мога да разбера е защо накрая, в последната точка от линията, Ричард не е сам. Защо си отиват и петимата? Може би това е начин да ни покажат, че не е единствен, че много други хора споделят този начин на живот, този модел на доизживяване по инерция... Нямам интерпретация. Помагайте...
Толкова за визуалното, и без това не всичко може да бъде изказано, нито имам претенцията да предлагам единственото възможно тълкуване на този толкова богат на смисли и внушения клип. Песента, като завършено триединство от клип, музика и текст, постига една затворена сфера, в която живеят внушенията. И докато клипът и музиката в случая са плод на експресията на вътрешно светоусещане, текстът е плод на дълбока, вторична мисловна дейност, деривативно извлечени умозаключения, а до мета-та и пара-та на самите думи се достига чрез дисекция на собствените впечатления като пряк резултат от дешифриране на закодираното внушение.
Иска ми се да избягам от шаблона на ученическия анализ, затова просто ще нахвърлям някои неизчерпателни ударения и кратки мисли.
Самите lyrics започват сякаш от никъде, с констатацията, че животът е горчиво-сладка симфония. На някой това може да му прозвучи като превърналото се в клиширана поп-фолк-мъдрост „Животът е радост и тъга”, но за наше общо нещастие ще се наложи да извлечем смисъл от клишето. Защото всяко шибано клише съдържа прекалено много леснодостъпен смисъл и точно това го конвертира в рефрен за плебса. Леснодостъпната мъдрост е контрибутивен фактор за превръщането на самия живот в клиширан и изпразнен от съдържание лозунг, докато търсенето на смисли остава някъде зад огледалото. Самите думи стрелят със залпове гениална подчовечност, а циничните констатации от типа на " Trying to make ends meet, you're a slave to the money then you die” буквално в едно изречение синтезират есенцията на милиарди животи, смазани от железния юмрук на битовизма. Ще те взема с мен по единствения път, който съм извървявал, казва той, този път, в който се срещат всички вени. Тази точка, която трябва да поразиш, за да свърши всичко. С игла, с ножица, с нож, но удари, нарани, прободи, пронижи, разсечи, разкъсай, разрежи, за да спре всичко, за да свърши този безкраен цикъл на разрушени надежи, на умрели мечти, на клишета, шаблони, рамки, неосъществени желания, начинания без смисъл, за да може душата да отлети през решетките, за да няма горчиво, за да няма кисело... за да не ме измъчва липсата на сладко. Душата му иска... нищо. Това е отказ от човешкото, от борбата, от търсенето. Смазано от собствените си неуспехи съзнание, предлагащо чисто човешка в своите очи помощ на другите, все още неоткрили смисъла на живота. Ницше псува на глас...
No change, I can't change
I can't change, I can't change
But I'm here in my mind
I am here in my mind
But I'm a million different people
from one day to the next
I can't change my mind
No, no, no, no, no, no, no,no,no,no,no,no(fading away)

Аз съм милиони хора, които от ден на ден правят това, живеещи по този начин. Те не могат да се променят, аз не мога да се променя, шепнешком крещи той, не мога да променя мислите си, не мога да променя тялото си, не мога да се променя, не мога, не мога, не искам...
Дали депресията е дупка, в която падаш, или изначално състояние, е сложен спор. Но човекът е тук за да се бори. Спреш ли – край. Избереш ли го - резултатът е същият. И да, можеш да се промениш, защото човекът е силен, смел, креативен, щастлив, а след горчивото винаги идва сладкото. Доброволно избраният край не носи щастие, не носи спасение. Той носи нищо. То е победа на придобитата слабост над вродената сила. Състояние, противоречащо на природата. Гениалната депресия, концентрирана в тази песен, наистина отразява парченце от съзнанието на абсолютно всеки човек. В момента, в който тя обземе цялото същество, прониже душата на повече от едно място, човекът губи баланса между себе си и света, превръща се в затворен в капан звяр, готов всеки момент да си прегризе крака, за да избяга. А в момента, в който избягаш от капана с един крак по-малко, ставаш жертва на другите хищници. Ричард е същество, прегризало твърде голям брой крака в търсене на бягство. И то още преди капана да щракне. Ето защо сега му се налага да пълзи по корем, бягайки от вътрешните си хищници и продружаващите ги хиени. И докато за него няма път напред, за нас все още има.И ние никога не бива да спираме да го търсим, независимо колко безнадеждно изглежда.
Защо?
Защото!
Какво „Защото”, бе?
Защото животът не е само горчива, а и сладка симфония. И защото дори когато е горчива, той пак си остава симфония. Евала, Ричард, че чуваш музика дори тогава, когато ти крещят в лицето!

вторник, 25 август 2009 г.

Снимка без текст


Не, бе, не може без текст:
Втори тур на играта със снимки - който познае къде е заснет този кадър, ще получи една от нашите специални награди (по избор):
1) Календарче с Венци Мартинов
2) Дупка от швейцарско сирене
3) Уши от умряло магаре
4) Билет за домакински мач от Шампионска лига на "Левски", сезон 09/10
5) Нищо
6) Безплатен мазол

На печелившите - честито!

петък, 21 август 2009 г.

http://cadaurus.blogspot.com/2009/08/blog-post_21.html

Да разбираш собствените си впечатления е резултат на деформирана импресия.Като светлина, преминала през чаша нехомогенна смес, в определени моменти даден лъч преминава целият, после някой фотон бива блокиран от твърдо тяло в течността, после пък съвсем нищо не се вижда... От какъв ъгъл ти изнася да гледаш чашата, как искаш, налага ти се, длъжен си, молят те или се изисква от теб да гледаш чашата плоди изкривени впечатления, оформящи вторичната истина - вътрешаната, която няма нищо общо със сбор от факти и състояния, а навлиза през проституиращите ни за кеф сетива под формата на тюрлюгювеч от сетивност и емоции. Обективната истина е морско свинче, крумовградска русалка, обективна критика и комунист-капиталист. Как дадено явление битува като плод на хормонални срещи и раздели в жлезите може да ни доведе или до вечен спор, или до дразнещо очевидни безсмислени генерализации от типа на "всеки човек е различен", или до абсолютно съгласие, като на практика от нито едно от трите не е целта на разговора. Остава само радостта от диалога с интелигентен приятел-опонент, която често може да се сравни с радостта от спор със свински цървул, алкохолизиран луд, тухлена стена или сборник с есета.
Липсващата логика е необходим елемент за воденето на пълноценен живот. "Пълноценен" е грозно-обективна категория с опции за степенуване на различни плоскости. Както има "пълноценен" в една плоскост, има и "по-пълноценен" в друга. Истинският Живот като висша ценност се случва на безброй плоскости, и точно това е Човекът. Точно затова съзнанието НЕ Е "уникален резултат от биологичната и социална еволюция" - ние сме, но други не са. Уникален резултат не са. Други са плод само на биологичната еволюция, така щедро предоствяща дадености, които с лека ръка индивидите захвърлят. Но без да влизам в тона на разочарования уона-би софист, ще карам по елементи:

-Талантът: Талантът е нищо. Камара тухли няма да стане на къща без много здрава работа. Артистичната талантливост е малко като кварталния интелектуалец - добри предпоставки, неизвършени процеси по реализация и в резултат - дупка от геврек. Дереджето на талантливия Нереализирал-се не е плод на доброволен шоу-оф, тип "Вижте ме колко съм талантлив, ама не ми дреме, аз правя това, което искам", а пряк резултат от лични несъвършенства. И точно затова на нереализиралия се му отива толкова много да играе артист и антиконформист. Просто защото вече няма време да се научи да бъде друго. Премести Еверест в Марианската падина - това е талантът, ситуиран извън постигането на определена цел. В концепцията за победа - без талант става, само с талант - не. Неталантливия много добре знае какво е да се губи, защото загубата е есенцията на живота му, ето защо победата го дърпа напред. И докато победителят побеждава за да не стане губещ, вечно печелившият продължава да печели заради играта, а точно в нея е не-скуката.
-Депресията: Депресията като самоцел или изходна точка на всички душевни състояния е нещо, лишено от логика и това е факт. Самата депресия е състояние на съзнанието. Да, понякога тя е по-силна от теб, защото органът "мозък" фунционира погрешно и тогава трудно се преодолява. Животът е като оранжевото - окото ти го вижда оранжево, но то всъщност е червено и жълто. Начетените частици от мозъка го виждат като смес от два цвята, болните го възприемат като зелено, а емоционалната - в розово или черно, в розово на черни точки, в черно на розови капки и всякакви подобни вариации. Депресията е именно черното, което е смес от всички възможни цветове - неизчистени, смесени емоци, а във всяка смеска черното доминира. Депресията като осъзната, призната и по стокхолмски обикната самоцел кара въображаемото лошо изнасилва реалното добро. Тя не е преди живота, защото животът е всичко. Той е самоцел, начало и край, а не депресията. Тя е една малка капка в огромния "космически хаос" на съзнанието, било то болно или здраво.
Не си длъжен да се бориш с депресията, не си длъжен да живееш, не си длъжен да се самосъжаляваш, не си длъжен на никого за нищо. Процесът обаче е двустранен.
-За кърлинга: Ебати тъпия спорт, честно. К'ъв е тоя спорт, дето не можеш да биеш едно рамо на притивника?!
-За ритъма: Самооковалият се за веслата си заслужава мухъла по хляба.
-Паметта: Тя формира стилът, няма съзнателен избор там. Можеш да избереш дали да работиш върху нея или целенасочено да дементираш нищоправейки. Основна функция на паметта е да преекспонира опита, за да възпроизведе нагласа за бъдещето. Събитията принципно предизвикват невъзвратими промени – нали затова съществуват. Ако основната им цел беше да запазят статуквото непроменено всички щяхме да сме зелени еуглени. Съзнанието изкривява преживяното в още по-голяма степен, отколкото обективните фактори, ето защо депресията претворява мокрия сън в кошмар, а кошмарът със специалното участие на днешния ден става лайтмотив на сериала на бъдещето.


Извод: Не мрънкай, че те боли, преди да си паднал. Особено когато няма факт от обективната действителност, който да те кара да цивриш. Ако депресията е вътре в теб – изгони я. Ако не искаш – проблемът си е твой = не занимавай другите и не изисквай съчувствие. Ако не можеш – страдай цял живот, но не товари другите и не го показвай. Ако се хвалиш как вечно си в депресия – легни и умти.
Пробвай да бъдеш полезен на самия себе си, вместо да се окайваш. Играй! ‘Щото който играй – пичели, а който ни играй - ни пичели, сори.

Сменяме темата, че верно почнахме да се пооливаме. Остана само да почнем да се съгласяваме с механично кимане на глава, досущ декоративно кученце в бакшиш. Аре, нема нужда.
:)
пп: КЗИслямския Фундаментализъм але але

сряда, 19 август 2009 г.

За милиони... има споразумение

Имало едно време на запад един цар. Той управлявал отвъдморския град Чикаго и се чувствал недосегаем в своята крепост. Само че един ден срещу него било заведено дело за данъчни престъпления. Той влязъл в съдебната зала усмухнат, но излязъл вцепенен - присъдата за данъчни престъпления била кроше в царската челюст, а на раменете му принудително била наметната хермелинова наметка в така модерния по пенитенциарните заведения десен "зебра". Името на този цар било Алфонсо Капоне, а неговата присъда накарала обществото поне за миг да повярва, че правосъдие действително има.
Историята се повтаря, са казали далеч по-умни от мен хора. А дано, ама надали...
...та имало на изток един друг цар. Той обаче не бил истински цар, а самопровъзгласил се за цар турски аянин. Феодален владетел от среден калибър, Христо Ковачки практикувал позорната практика на дребнофеодален бизнес-сепаратизъм и необезспокоявано избуявал като нагъл очилат татул в градинката на властта. Основен негов доход били инвестициите в енергетиката и добивът на полезни изкопаеми, в резултат на което му излязло име на "голям бизнесмен". В мините му денонощно работели и някакси оцелявали хиляди премазани от мизерията на собствения си живот пернишки орки, готови във всеки момент да награбят жълто-черните винкели, въздушните пушки, да оседлаят тунингованите жребци и под строй да гласуват в името и за местния суверен.
Един ден срещу Христо Ковачки били повдигнати обвинения за укриване на данъци на стойност 16 000 000 долара. Изведнъж обикновените хора, които не знаели какъв в действителност е той, разбрали, че всъщност той е един лош, ама много лош човек. Иначе казано, "бизнесменът" Ковачки всъщност е "данъчният престъпник" Ковачки. Та на този данъчен престъпник прокуратурата му предложила споразумение, което да намали размера на присъдата, но чак след като си плати данъците и лихвите по тях. На фона на тази иначе тривиална история се октрояват някои наболели въпроси - за розовите очаквания, за първичните обществени нагласи, грешните впечатления, недостатъците на закона, обилно украсени с морални въпросителни.
Вече извън тона на разказвача, трябва да се направят някои уточнения.
За правото "истина" е не това, което всички знаят, а това, което можеш да докажеш. "Всички знаят, че Ковачки е бандит" не е достатъчно, за да бъде "осъден, да лежи, да го разстрелят, да му конфискуват имуществото, да го дадат на бедните" и други подобни предложения на средностатистическия форумец. "Всички знаят" пред съда не важи, а в правото голи предположения и недоказани твърдения имат обратен ефект. Факти трябват. Документи. Доказателства. Всичко останало е желания, словоблудство и безпредметни, безадресни лозунги. Независимо, че това най-вероятно е чистата, обективна истина, ако изобщо съществува такова нещо в живота.
Kакто казва Конституцията на Република България:
Чл. 31. ....... (3) Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.
Както не може да бъде осъден невинният по голо, подхвърлено обвинение, така и бандитът не е бандит, докато не бъде доказано обратното. Ето защо, справедливостта в правото е нещо крайно различно от справедливостта в живота, както и от тази справедливост, която ни се иска на всички нас. И докато "на всички е ясно, че този или онзи е крал от държавата и мястото му е в затвора", за правото той се третира като обвиняем, който е невинен до доказване на противното.
Обществото има порочния навик да реагира първосигнално на вестта, че срещу някого е повдигнато обвинение. Далис а го на прокурор - и хоп, ние вече го смятаме осъден. Само че, както практиката е доказала неведнъж, нещата не стоят точно по този начин. Дали поради корупция, некомпетентност или законови дупки с размера на астероиден кратер, е факт, че няма достатъчен брой осъдителни просъди. В конкретния казус прокуратурата предлага споразумение на Христо Ковачки, при което обикновеният човек възкликва "Ето, прокурорът е виновен, как може да му предложи споразумение, пак ще го отърват тоя, той си е платил!". Подобна първосигнална реакция в случая е плод на оправдано незнание за неюристите. Генезисът на проблема не е в действията на прокуратурата, а в законодателните текстове на Наказателнопроцесуалния и Наказателния кодекс. Казусът "Ковачки" е в обхвата на чл. 381, ал. 1, 3 и 4 НПК, като ал. 4 препраща към чл. 55 НК. Те гласят:
Чл. 381. НПК
(1) След приключване на разследването по предложение на прокурора или на защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с когото прокурорът обсъжда споразумението.
(3) Когато с престъплението са причинени имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.
(4) Със споразумението може да се определи наказание при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.
Чл. 55 НК
Чл. 55. (1) При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:1) определя наказанието под най-ниския предел;
Цитираните текстове ясно и недвусмислено показват, че виновна за разминаването между обществена нагласа, необходима справедливост и битието не е прокуратурата. Споразумението се изготвя по предложение на прокурора или на защитника на обвиняемия, като за изготвянето на споразумението е необходимо имуществените вреди (в случая неплатените данъци) да бъдат възстановени с лихвите, а като санкция за извършеното противоправно деяние се налага ефективна присъда под законноустановения минимум, който е 4 години. Слизането под минималната присъда е един вид "поощрение" за съдействието, което подсъдимият оказва чрез признанията си пред разследващите органи. Щом си плаща и непокритите данъчни задължения, значи напълно и доброволно си признава извършеното деяние, а това означава съдействие. Щом съдейства - значи трябва да бъде "поощрен", и в този ред на мисли навлизаме в дадената законова хипотеза. Опростенчески - "Признай си ти, че си бандит, пък от там нататък става "Дай за да дадем". На подобна логика обикновеният работник в предприятията на Ковачки, който сигурно не е виждал 100 лв. на цяло отпреди деноминацията, би изпръхтял с презрение. Далеч съм от мисълта да защитавам прокуратурата, известна с отлежаващите в дъбово чекмедже дела от стари реколти, но в случая тя само прилага закона. Дали да предложи или не споразумение на подсъдимата страна прокуратурата не е опълномощена да избира. Независимо от това дали има или няма желание, законът е категоричен по въпроса.
Промитото от американски филми обществено съзнание си представя, че под "споразумение" се има предвид сценарият "престъпникът пропява, в резултат на което не лежи в затвора", само че в случая се касае за коренно различна теоретична фигура. Това споразумение не е като онова споразумение, но отново масовия стереотип говори. Накрая нещата изглеждат по следния начин - Ковачки си плаща неплатените данъци, признава се за виновен, съдейства на разследването, в резултат на което лежи по-малко в затвора. Поне така би трябвало да е на теория. А защо всъщност излежава по-малко наказание и дали изобщо ще "ги лежи тея милиони" - това е работа на други институции. А дали е възможно изобщо "бизнесменът" да извади пари на стойност данъците на 16 000 000 долара и да си ги плати доброволно съвсем не смея да пророкувам.
Както казах нееднократно, проблемът не е в прокуратурата. Той се корени в недомислените действия на законодателната власт, в непрецизните закони и многото кръпки във вече завършените законодателни текстове. На пръв поглед всичко е ОК - престъпникът поправя щетите (в хазната влизат пари), излежава си наказанието, след което излиза в обществото "превъзпитан". И в момента в който отмием праха от очите си изпъкват дразнещо очевидни несъвършенства на закона. Необходима е принципна промяна на регулирането на подобни казуси, защото обществената им значимост е огромна и във материален, и в морален аспект. Не бива да се толерира практиката толкова крупни данъкоплатци да процедират на принципа "Ние няма да плащаме, пък ако мине номерът", защото именно подобна нагласа генерира сива икономика и беззаконие. Колкото е по-бедна държавата - толкова по-богати са определени прослойки (справка - Албания, държавата с най-много С-класи на глава от населението).
Практиката е при обществен натиск или при увеличаване на честотата на определено престъпление законодателният орган да си "измива ръцете" чрез увеличаване на санкциите. Например шофьорите карат масово пияни, обществото го констатира, натиска законодателната власт "да направи нещо", а депутатите по рефлекс увеличават санкцията за шофиране в нетрезво състояние, просто защото не им се занимава или са некомпетентни да измислят друго. И ето, воала, общественото желание "да се направи нещо" е притъпено, и отново ни се пробутва една повърхностна теоретична постановка, която по никакъв начин не повлиява положително на обществото. Респективно не намалява броя на престъпленията, а социалното око временно заспива, 'щото видиш ли, те активно законодателстват. В случая с данъчните измами обаче подобна рестрикционна мярка е абсолтно необходима - не може престъпление с подобно обществено значение да бъде слагано под общ знаменател с противоправни деяния от същата катеогория, но с мащаб по-малък в пъти. Окей, за задължения до определена сума е допустимо споразумение, но за измами от подобен мащаб - в никакъв случай. Ето защо е необходима диференциация на различните по размер увреждания на държавата, като санкцията трябва да бъде съобразена с размера на обществената значимост на увреждането. Или казано накратко - абсурдно е за укриванена толкова огромна сума наказанието да бъде лихва и само 4 (даже по-малко) години затвор. За да съответства наказанието на престъплението са необходими спешни законодателни промени в областта. Но не кръпки. А радикална, качествена промяна в нормативните текстове. Законодателните актове трябва да бъдат създавани от експертни групи с разнороден и висококвалифициран състав, а не от представители на една определена прослойка, която подготвя законите така, както им изнася.
Разликата между Ал Капоне и Христо Ковачки е огромна във всяко едно отношение. И в мащабите, и в стила, ако щете даже в репресиите, които прилагат спрямо зависимите от тях. Но докато в САЩ обществото се е справило с един истински, жив мафиот, нашето общество винаги "знае", че този или онзи е убиец, престъпник, че имало мутри, че имало било организирана престъпност. Е да, само че със "знаене" и мрънкане на ухо не става. Докато не посочим лошите с пръст те ще продължават да безчинстват над бащино ви огнище, а миньорите под строй ще гласуват за местния Робин Худ, който краде от богатите и дава хляб и ледена парцуцка на софрата.
В сравнение с Ал Капоне Христо Ковачки е кокошкар, ама дребен, даже съвсеееееееееееееееееем невидим... но това вече са приказки като за седянка (ракийка, нещо?). В този дух на безропотно изказване на надежди ще си позволя да се присъединя към общия хор. Дано житейската справедливост по-честичко да започне да съвпада с правната, защото обществото се нуждае от стимул и вяра в истината. Ако няма истина - няма инициативност. Ако няма инициативност - има скотщина и щраусов комплекс. При подобни предпоставки обществените процеси се синтезират в думата регрес. А защо е необходимо да регресираме, при положение, че за да вървим напред ни трябва мъъъъничко смелост?

четвъртък, 13 август 2009 г.

За просяка и Човека

Към мен се протяга ръка, държаща дъно на кутия от шоколадови бонбони, а гласът с любезна нотка подканва: "Моля, помогнете господине! Госпожице, моля Ви!". Спонтанно, почти инстинктивно мозъкът ми започва да отделя хормони, създаващи чувството за жал и желание у Човека да помогне на другия Човек. Само че аз знам истината и упорито започвам да се боря с това вменено, лъжливо усещане, с тази грозна симулация, целяща да изстиска най-човешкото от душата под формата на подхвърлени стотинки. Впрочем последното за "подхвърлените стотинки" също е насилствено вменена, лъжлива представа за истината, която има точно толкова общо с реалността, колкото е откровен и зовът за помощ. В този момент заповядвам на едни определени жлези в мозъка ми да започнат да произвеждат хормона на спокойствието, защото в противен случай би надделял хормонът на агресията и "бедният човек" би изпаднал в нелеката ситуация да му бъде поискано обяснение за някои определени факти от бита, притежаващи силно веществен характер и висока парична измеримост. Или казано простичко – защо многоуважаемият просяк е облечен в яке "Fishbone", а отдолу се подава яката на риза "Celio". Самите дрехи са размер, неприсъщ за човек с нисък социален статус. Или казано още по-простичко – с джентълменска учтивост току що бях помолен за нек'ви с'тинки от просяк по-дебел и определено по-елегантен от мен самия. Еми, честно да ви кажа, тоя просяк нещо не успя да събуди Човека в мен, някакси не успя да докосне и без това почти невидимите в условията на рецесия струни на щедростта в леко закърнялата ми откъм първична чувствителност душа...
Може би аз не съм добър човек, а може би той не е бил достатъчно убедителен. Може би ако се намаца с кал и си извади едното око ще експлоатира хорското съжаление с няколко процента по-добре. А ако си отсече крака може да получи и инвалидна надбавка от ТЕЛК. А може би заслужава шамар да му бъде вместо "Здрасти", защото си позволява толкова нагло и безогледно да завира в лицата ни собствената ни наивност? А може би сами сме си виновни? Истината в случая далеч не е по средата, ами е мухлясъл тюрлюгювеч от гореизброените елементи, човешки слабости, грешки в ДНК-то, законови дупки, жестокост и нейните антиподи. Добро и зло, интерпретирани абсолютно както ни/им изнася. И си стискаме наивното малко животче да не вземе някой да ни покаже грозотата на истината, караме режещият душата ни глас на просяка да замълчи, като му даваме пари, крием се от негативните емоции, правим неизбежното тема табу, не се смеем на сериозните проблеми, а така сами си вадим очите. Като изхвърлиш собственото си зрение на сметището на живота доброволно се съгласяваш с тази гледна точка, която измамникът с финес ти изхрачва в лицето. И тук е моментът да си задам въпроса "А ти имаш ли смелостта да прогледнеш?"
Впрочем ако хората не бяха слепи и живееха с внимание към детайла туморите на обществото щяха да се решават много радикално и по естествен път, без да е необходима излишната смелост да подминеш просяка, гледайки го в очите. Защото не съм видял човек, който да подмине проблема гордо. Има човек - има проблем. Затваряш очи и забързваш крачка - няма проблем. Плащаш си данък "Глупост" проклинайки – и пак няма проблем. Ама все пак ти даваш, а паразита взема, оцелява и вечер ти се смее над черното "Джони", а пък проблемът си съществува и още утре някой твой приятел ще плати в таксито 82 лв. от НДК до Орлов мост. "Ама тъй де, то закона го разрешава, той сам си е виновен, да е гледал". Ако общественото "око към детайла" по някаква неведома случайност някой ден прогледне, всякакъв род измамници, визирам "бакшиши-ментета", врачки, телефонни измамници, богати просяци, чейндж-аджии, жълти вестници и други подобни скоропостижно ще попаднат в статистиката на отрицателния демографски прираст. А дано, ама надали...
Простият народ си заслужава съдбата, както са казали далеч по-умни хора от мен. И докато незрящият не е виновен за това, че не вижда, слепецът е най-обикновен глупак и сам си е виновен за всичко лошо, което му се случва. И докато Човекът не погледне Проблема в очите, не го назове по име и не го посочи с пръст, Проблемът ще продължава да паразитства блажено на негов гръб докато свят светува.
Смел е този, който каже на просяка в инвалидната количка "Я се погледни, бе, якето ти струва 500 лева!", и му се изплюе в паничката, защото е имал безскрупулността да пребори собствената си заблуда. Пък нека "хуманното" ни общество го обяви за жесток, безсърдечен и прочие клишета.
Победителите ги съдят само победените, ама много, много тихичко.

сряда, 5 август 2009 г.

Време за губене




Мързи ме да пиша кръстословици (не съм Къци), а още по-малко да ви създавам някакви ребусчета или задачки-закачки за ретарди, ама затова пък ви предлагам да намерите 10-те разлики, прилики, или там 10-те каквото искате. Даже да не успеете, приликата е налице. Само дето докато в Парламента Пеевски гледа сякаш болен от синдрома на Даун, комуто току що чичо Меди е издърпал ушите, неговият астрален близнак изглежда доста по-уверен. Май е заради сладоледа. То лошо няма човек да си хапне сладичко, така, малко да подслади живота, че те тия златни окови си тежат. Ако бях вестник "Сензация" бих излязъл със заглавие от типа на "Ирена Кръстева сее незаконно потомство", или примерно "Принцът и малцинственият просяк". Само дето не съм, и затова няма да ви поднасям информацията наготово, ами ще ви накарам да търсите там разни работи. ...направо нямам сърце...