София, България

Консервираният в автобуса черноморски въздух рязко се смени с Кремиковски такъв. София, България. На гарата вмазнен мургав малцинствен специмен ме покани да ползвам таксиметровите услуги на световноизвестния бранд "Кентавър ООД", но аз, нащрек поради циментовите частици, прелитащи във въздуха, разумно отказах. Криза е, etc.
Имах щастието да се кача на "нормално такси", доколкото е възможно да има такова нещо в София, но още с влизането ме лъхна на прокиснало. Санитарният минимум на коефициента на лична хигиена се оказва все по-разтегливо понятие. Шофьорът очевидно не ми се видя като да се трогне, ама нейсе. Съществен извод (нищо, че сме в средата на лятото): една от най-лошите черти на глобалното затопляне е, че българинът ще мирише на пот и през декември.
Касовата бележка закриваше апарата. Посегнах да я дръпна, а бакшишът учтиво попита:
- Ей, чшшшшш, алоу, мойто момче, кой ти казА да бараш там?
Още по-учтиво отговорих:
- Първо, не съм "твойто момче", а съм "Вие", и второ - не виждам какво показва апаратът.
- Ти "Младост 1" ли каза? Епаааааа... сто и дваесе-и триесе лева че ги докараме.
– ...Да, бе, минимум...
Явно респектиран от нерафинирания ми шопски и тридесетте килограма в повече, бакшишът "прибра" грижливо точената секира и се отказа да ме товари със сметката. Конят биде още по-грижливо подкован. "Не че нещо, ама току виж сме се поскарали", не забравих да подметна.
"Радио "Вероника" - ритъмът на сърцето!"
Сточна гара. Споделих розовите си мисли за бъдещето - "Т'ва тука и на пет километра околовръст е кенефът на София и с огромно удоволствие бих го взривил!" Бакшишът скръбно въздъхна, явно разчувстван от спомена по някоя мургава любима от региона. По радиото някое от гаджетата на Коко Динев от около 7 минути страдаше изгубената любов. Бакшишовата пролетна нега се овеществяваше под формата на сопол с неопределен цвят, който той грижливо попи с яката на тениската си. В този миг отново ме лъхна на вкоравено мръсно. Ароматът - смес от стар чорап, счукани орехи и винен оцет, заби ръждив гвоздей в носоглътката ми. "Ох, баня, ох, кеф" - помислих си, че той май не я е слушал тая класика.
Стигнахме до ж.к. "Младост". Кирливото пъпче на света, also known as "Вкъщи". 7.90 лв., съвсем нормално. Нека великото надцакване започне! Епичната битка за бакшиша - почти толкова епична, колкото свада за синор на частен имот.
Давам му 20 лв. на цяло. Той вади пачка, неестесвено дебела за представител на нисшата каста, по която задочно се стичаше кръвта от "отрязаните глави". Преди още да е погледнал, вика:
- Емииииии, нема, брат. Нема дребни. На - скивай. Къси са ми. (разлиства десетолевки) Нема дребни. К'во че праиме са?
Финт от страна на бакшиша с цел да оправдае прякора на съсловието. Древна хватка на туземното население, яздещо жълти коне = активно просим две левчета бонус. Вторият опит за финт, обаче, го контрирах с вещина.
- Ето ти 4 лева, пък ти ми върни 15.
Горестна въздишка, ама няма мърдане. Той е недоволен, че ме прееба само с левче, аз съм наполовина доволен, наполовина - не (ясно защо). На глас му викам:
- Айде, жив и здрав.
На ум - "Жена си със Сашо Роман да завариш!"
Той - потегляне с мръсна газ и няколко клетви на ум. Ако някой се е чудил - горе-долу толкова струва ЕДИН ЛЕВ.
Каквото и да си говорим - вкъщи си е най-хубаво.
:)