Случи се в един от тези вечерни автобуси, в които на хората им се иска да са сами. Петък вечер е, тялото крещи разгневено за почивка, душата се моли за емоция. И именно тогава сякаш съзнанието отлита надалеч, а погледът спира да вижда скучната реалност на раздрънкания рейс. Очите гледат механично, а ушите не чуват. Погледите не се срещат, само се кръстосват, но после отминават, сякаш без да се спрат, все едно не виждат и не търсят. Или поне така ни се струва отстрани. В момента, в който нещо раздвижи статичността на картината, външно сякаш нещата остават същите, но погледите започват да виждат. Улавят детайлите, интерпретират, а в празнотата на собственото изморено от тежката седмица съзнание дори не се поражда дори ембрион на анализ, а само констатация. Съзнанието, в пълен унисон със средата, само регистрира.
В този момент в автобуса се качи едно квазичовешко същество, един "чудат герой", един "травестиен кентавър", както ви казал Валери Стефанов. Само че от него не лъхаше на Йовков, а миришеше на абсурд. И на спирт. И на мръсно. В главата ми изплува думата "безперспективност". Отвращаващата половина от физиономията на живота беше въплътена в образа на възрастен циганин, облечен в изцапани с вар женски дънки. Пиян до абсурд, с четири торби на рамо, той сякаш се появи за да провокира чувства в една среда, в която всяко движение изглежда като лош маниер. Хора разни - гледища всякакви. Неспособно да фокусира, ТО (съществото) увисна на една от дръжките, а в стъклените му очи нямаше нищо, абсолютно нищо човешко. Не е важно какво е превърнало човека в животно, и най-вероятно бих отместил поглед от него с презрение, ако не беше станало най-фрапиращото за мен - животното напомни, че то всъщност е човек. През дупка в една от торбите изпадна нагнила краставица, търкулна се и влезе под една от седалките. То не разбра, погледите отново се кръстосаха, а всички безучастно погледнаха - все пак това е само една краставица. А за това погребано в гроба на собствените си пороци човешко същество това е съществена липса. Чух тишината дори през музиката в слушалките. Видях как погледите бягат. Помирисах какво мислят другите. Вкусих абсурда. Но почувствах и погнуса, жал, вина, че не мога да се накарам да стана и да помогна по някакъв начин...
Ново раздвижване в картината - десетина минути след като краставицата падна под седалките, белокос арабин се смили над жалката пародия на човешко същество, която, казано с фантазия, стоеше пред нас, и пъхна краставицата в торбата. Никой не го поздрави. Погледите пак избягаха, а никой от нас не можа да надскочи себе си и препълненото си със стереотипи съзнание. Добрият самарянин попадна на безучастния кръстопът на бягащи погледи, неразбищи смисъла на малката революция, която се случи пред очите им. Всички отчетоха факта, движението, но никой не оцени, че така е правилно. Никой не мръдна, не анализира, всички само регистрираха. Шаблонното мислене ни учи да съдим, а когато не можем да съдим - да бягаме. Можем ли да извадим гредата от собственото си око, без да го избодем?
Нелепото същество слезе на моята спирка. Строполи се на земята, торбите му се разпиляха. Този път нямаше кой да види, нямаше кой да избяга, нямаше кой да погледне встрани. Бях сам. И регистрирах. Но този път му подадох ръка и му помогнах с торбите. Хиляди страници са изписани за това човек ражда ли се или се създава такъв, какъвто е, така че е безсмислено да се търси причината за падението му. Утре този човек може да открадне, да счупи, да убие, но той има силата да спаси дете, да помогне, да бъде полезен. По-полезно за всички нас е да даваме шансове, а не квалификации. За съжаление гротеската е черното парченце в шарената мозайка на живота.

...

Диър дайъри, плийз кил ми! Ю уил нот?...
Уел окей...Диър дайъри... фак ю!

Един хубав ден

Днес, 18 юни 2009 г, четвъртък, беше един много много хубав ден. Ден, в който всички цели и задачи бяха изпълнени, всички колебаещи се везни отсъдиха в моя полза, а усилията ми бяха възнаградени. Толкова ми е готино, че за да се запази вселенския баланс очаквам утре личният ми лекар да се обади на домашния и свесел гласец да ме уведоми, че имам масивен тумор в дясната хемисфера. Во кратце - взех си изпита по Гражданско право с 6 и спечелих наградата на Maxim за писмо на месеца, барабар с една бутилка уиски. И докато първото е доказателство, че вересиите се събират рано или късно, второто може да бъде определено с възклицанието "ебати кефа, честно!" Ето и копие от писмото:

"Аве, Maxim! От доста време се каня да ви пиша, ама май то няма особен смисъл нито да ви засипвам с похвали, нито да критикувам градивно - просто няма да кажа нищо ново. Аре стига четки, по същество. Бе то, че е ясно, че "Maxim" и чалгата не се имат много, много - ясно е. И все пак, експедицията ви в тилилейските гори на маслодайните маанета просто няма как да бъде завършена, докато не допълните "незабравимите фрази от незабравими хитове" с още няколко чудовищно гениални строфи. Дори някой си Славейков е отразил нравствената дилема на жената, какво остава за народния гений! Само дето в началото на 90-те тя не беше нито особено нравствена, нито дилема, ама карай:
"Празните лафове продавай на битака - като си със мен, бум-чака-рака!" ( орк. Елит - Бум-чака-рака")
"Не, не искам рози - дай ми ги в пари" (Бойка Дангова - "Шепот на пари")
"Който лапа захарна пръчка - кара Мерцедес по поръчка" (Велчо - "Захарна пръчица")
"Айдеееее, Шувара, насъскай звяра!" (Динго и Шувара - "Насъскай звяра")
Никола Рачев
P.S. Благодаря за сушените сливи!"

Коментарът на драгата редакция е "Сушените сливи свършиха. Какво ще кажеш за бутилка уиски?". Ема к'ви са тея въпроси, другари редактори? Ама как какво ще кажа? Ами че то пиенето е грях!
Не бе, ще мина да си я взема, а после може да я даря на някое сиропиталище. Ама пък може и да не я даря, което ми напомня архаичния лаф, че "като си пийнем две и ставам нов човек, ама ако знаеш новия как пие...", така че ще видим всъщност дяволът в кой точно орган от човешкото тяло се крие. Впрочем тази наградка идва съвсем заслужено на фона на академичните успехи, така че отправям дружески призив към бригадата да събира кураж за една много сериозна пост-сесийна вакханалия, че иначе ше си носиме шапките!

Айдееееееее, завършИхме !!!

Абитуриентският бал е моментът, в който всеки от нас прави "първите си крачки в живота". Преди 2 години се наслушах на учителски речи, обяснения и всякакъв род подобни лозунги, които едва ли не предвещават апокалипсиса на малкия ни ученически космос. Подобни речи слушат абсолютно всички абитуриенти, и съвсем естествено в главата им се зараждат едни мисли, които ги карат да се замислят. Какво ще правим от тук нанатък? Ново начало, нови хора, нямаме опит... А времето до бала намалява... Заветната дата, на която ще се случи нещо необяснимо, някаква инициация, ще бъде поставено началото на нещо, ще влезем в живота... Само дето необременените със сложни мисли ученически мозъци празнуват началото все едно е края. Дай ми мегдан, па ми гледай сеира! А за нас - попрестарелите - остава само да се маскираме като вечни абитуриенти, да разпределим всички налични средства по пера "цигански оркестър" и "алкохол", а с последните си остатъци трезва мисъл да възхваляваме саркастично плодовете на естетическия запек, атакувал гимназиалните абсолвенти.
Абитуриентският кич може да бъде сравнен по мащаби само и единствено с погребалния такъв (справка - "Поп-фолк Реквием"). Именно тази паническа страхова невроза от абитуриенския бал като житейски вододел дава почва на феномена "мъката на страничния наблюдател", породен от циклофреничните опити на завършващите да демонстрират колко са интересни, оригинални и различни. И именно тук идва превърналата се в клише сентенция, която би накарала 90 % от нас да си изгорят ритуално абитуриентските албуми - "Ти си уникален.... точно като всички останали".

Имах нелепата идея просто да ъплоудна тази снимка в блога, а като подзаглавие да оставя неутралното "Снимка без текст", или някоя мъдра мисъл от типа на "Когато фактите говорят, и Сашо Диков мълчи", но просто нещо ме човърка отвътре, така че ще си се пиша наволя. И такаааа... Какво ни разктива този изключителен кадър? Очевидно, това е една приятелска двойка, която, според ъндърлайн коментара във Фейсбук, празнува изпращането си от училище. Вече установихме, че абитуриентските балове са свързани с ритуали на инициация с травестиен елемент, или простичко казано - преобличане според случая. Стандартните кройки, цветови комбинации и аксесоари са по-скоро излишни, а с нарастване важността на повода кичометърът ни започва да се усмихва притеснено, защото току виж му се оказала късичка скалата. Тъй като още не е дошъл същинският бал, а това е само едно скромно изпращане от училище, десенът стил "татко е бракониер в Серенгети и ми донесе кожа да си ушия рокля" бива съвсем уместно комбиниран с... нищо, освен ако не броим празния поглед за аксесоар. Ето защо смисловият акцент пада върху белия фон с тънки черни райета, но ако погледнем песимичстично - фонът е черен, а райетата са дебели и в бяло. Кавалерът с гордост носи сияйните доспехи на рицаря на белия кон, само че в случая златната броня е заменена със златно сако, а белият кон - с бял голф (предполагам). За да бъде всичко в хармония с духа на сръбската апология на добрия вкус "Църно и златно", ризата на предводителя на дворянството е черна, което кара златното да лъщи с минимум два карата бонус.

От израженията на двамата абсолвенти лъха празничност. Впрочем като споменахме изражения, тук е моментът сами да си вкарате някоя шегичка на тема "нос като лакът на правостоящ пътник", че мен нещо ме мързи. Но нека се съсредоточим върху допълнителните елементи в снимката. Да започнем с пейзажа. На заден фон се виждат или древните останки от родовия дом на кавалера, или основите на чисто нов външен клозет, който обаче ще остане незавършен, защото на златното сако най му отива розов цилиндър, който обаче отлежава на топло в багажника на голфа. Та именно в цилиндъра бяха инвестирани парите за завършване на санитарната резиденция. Очевидно абитуриентите са видни последователи на Волтер, защото са се завърнали назад към природата - и тази любов към рустиката присъства във всеки ключов елемент в тази снимка. Изключителните произведения на модерната архитектура, формиращи фона на този фотографски прет-а-порте шедьовър, са в пълно съзвучие с вътрешните преживявания на персонажите.
Но стига анализ, да поговорим малко по принцип. Понякога, когато опре до обтекаемото понятие "вкус", крайно противоположните мнения доказват идеята от съществуването на по принцип изпразнените от смисъл относителни генерализации от типа на "Хората са различни" и "Всеки си има вкус". Само дето някои си нямат, ама хич! Представете си колко диаметрално противоположни са възприятията всъщност - докато мама и тати си казват "Ех, моята малка принцеса завършва училище!", необременените от бащински инстинкти странични наблюдатели, гледайки трагичните опити на пияната 95 килограмова "малка принцеса" да се изхлузи от лимузината, си казват "Ех, тази прилича на средноголям мастодонт, поръсен с пайети". И после майка ми ми се кара, че се напивам по баловете. Още едно огромно разминаване - тя твърди, че западам, аз пък го наричам естетически катарзис.
За много хора цялата бална истерия е маратон за търсене на внимание, и точно затова можем да се нагледаме на изстъпления. Даже си има нещо като зависимости - ако човек присъства на бал на т. нар. "елитни гимназии", много по-често може да се наслади на добър вкус. Но с намаляването на приемния резултат навлизаме в хаоса на балния кич. Намалява количеството на вратовръзките, но затова пък бройката се допълва от комбинации "риза с ланец", "риза с нищо", "сако с фанелка", "официален панталон плюс кецове", "костюм и зелена(синя, розова) коса", "специално купени за бала изсулени мега рапърски гащи", "официален потник", "спортно-елегантни къси пантални" и много други звезди от плеядата на ниската трикотажна хигиена. В старанието си всеки да покаже колко е оригинален, се появяват младежи, пристигащи в училище с трабантчета с рязани покриви, пожарни коли, файтони, каруци, ръчни колички, като имам чувството, че единственото, на което още не съм станал свидетел е кофа за боклук теглена от специално наети за повода цигани. При момичетата също можем да видим бая нелицеприятни гледки - като започнем от кринолините, минем през ултракъсите, прилепнали по тялото поли, гордо носени от момичета със структурата на Великия шампион Асашорю, за да стигнем до облечените като за участие в турнето на Планета-Пайнер "шефки на даскалото". Естествено, в цялата вакханалия от пайети, воали, ланци, гел и амфетамини има и някои "диаманти в калта" - хора, подбрали тоалетите си с вкус и приличие, или просто заложили на най-обикновена гъзария от последните колекции. Не липсва стил, но кичът печели с нокаут. А естетическия ни бравометър клюма тъжно.
И все пак баловете са най-забавното събитие за цялата година. По-яко дори от Нова година. Толкова са готини, че след третия бал за три дни просто искаш да легнеш и да спиш, или да си направиш 72 часа Къци-маратон, без реклами, или просто да помълчиш, за да си освободиш мозъка от всичко излишно и дори бялата стена да ти се стори изпълнена с житейски смисъл. Аре стига толкова, че никой няма нито време, нито търпение да ми чете глупостите.

Грешки в оборота :-)

ЛИСТА НА ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ АТАКА ЗА КАНДИДАТИ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
1.ДИМИТЪР СТОЯНОВ
2.СЛАВИ БИНЕВ
3.ДЕСИСЛАВ ЧУКОЛОВ
4.ПЕТЪР ХЛЕБАРОВ
5.ДАНЧО ХАДЖИЕВ
6.СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ
7.НИКОЛА РАЧЕВ
След като се преборих с изблиците на смях, виждайки номер 7 в листата на "Атака" за евродепутатско място, нещо взех леко да се притеснявам. Във интернет-пространството се подписвам с итинското си име и току виж някой взел, че се объркал.
Ако държавата ни може да бъде оприличена на един малък град, Народното събрание може да бъде оприличено на мъъъъъъъъъъъничък общински съвет. Проблемът е, че в тази метафора "Атака" играе ролята на селския идиот, избран за общински съветник сякаш на шега. Ефектът винаги е един и същ - крайни, абсолютно безполезни оценки, нулева конструктивност в действията, популизъм, кирливи ризи, демагогия, публични изстъпления, в резултат на което се формира един стабилен, постоянен електорат от 10 % лумпени, радикали, скинари, таксиджии, националисти, тангранисти, "патриоти" и хора, които "мразят турците заради петстотинте години", или иначе кратичко обединени под слвосъчетанието "социална паплач". И твърдят, че "Атака" са единствената истинска алтернатива, защото "казват истината в очите". Именно това е утайката, която търси вината за собствения си провален живот в евреите, циганите, турците, масоните, билдербергите, световната конспирация, Костов, свинския грип и други изключително логически обосновани причини. Именно тези хора са електората на гореспоменатата формация, проекция на влюбените в абсурда кътчета от съзнанието на българския избирател.
Недай си Боже някой да ме сбърка с кандидат за представител пред Европа на точно тази прослойка, ще му се обидя доживот. Както би казал Меди, сакън!

Бай Ганьо прави евроизбори

...и ето, че излязоха предварителните резултати от изборите за Европейски Парламент. Резултатът в моя подреден малък свят е непреодолимото желание да сложа край на живота си, обесвайки се на петолъчката на Партийния дом. Честно, просто изпитвам безнадеждност пред масовата незаинтересованост на народа от собственото му бъдеще. Но да се върнем на резултатите. Избирателната активност е 37.73 %, но не това е най-фаталното. В Литва, например, избирателната активност е под 16 %, а в Белгия, където гласуването е задължително, активността надминава 90 %. В защита на народа може да се изтъкне средно високата електорална активност. Но дотук със защитата...
А сега малко на жаргон - за по-голяма експресивност. Предварителните данни сочат 10 % за "Атака", 5 % за "Ред, Законност и Справедливост", 1 % за "Зелената партия"... и фрапиращите 6 % за "Лидер". И тук е моментът възмутено да възкликна "Ама вие сериозно ли ?!" Простата сметка разкрива, че тези 22 % от 37.73 % възползвали се от правото си на глас се равняват на 7 % от целокупния български народ. И именно тези фатални 7 % чертаят бъднините на свидната ни татковина.

7 % от българския народ за пореден път доказа, че политическата неграмотност е по-силна от всякога, захранвана предизборни кебапчета, голи обещания, националистически словоблудства, заплахи и най-простичка покупко-продажба на гласове. 7 % от целокупния народ на България страда от патологичен идеологически карцином. Ако можеше да види как протичат изборите за представители на България в Европейския парламент в българското село, Алеко би кимнал самодовлно с глава, промърморвайки "Аз казах ли ви...", след което ще пусне скръбна сълза, ще се превърти в гроба и ще умре доброволно за втори път. Даже Йовков не би могъл да си изсмуче от пръстите, че натуралната размяна "вот срещу кафе" е изражение на виталността на българския селянин. Никаква виталност не е това, а е отказ от идеалите, за които навремето са умирали хора. Ама за какви идеали можеш на говориш на човек, чието ежедневие циркулира около единствената мисъл дали ще го хванат полицаите, ако го хванат че реже катерушка за да я предаде на вторични суровини. Той не пресмята изборни резултати, а колко шишета ракия е половин детска пързалка. Прости хора - прости идеали. Разни хора - никакви идеали. В сбиротъкът се раждат пороци.

Наблюдава се и един много странен феномен за родните условия - коропоративен вот. Христо Ковачки твърди, че "неговите работници са били помолени да му повярват". Случайно да долавяте елемента на заплаха? Леко лъха на "Ако всички не гласувате под строй за "Лидер" семействата ви ще видят хляб на масата през крив макарон". А наивния човечец вярва ли, вярва, че всевиждащото око на шефа ще погледне през непрозрачния плик и ще види, че всъщност той не е дал гласа си за него. Но на това явление трябва да се отдели малко повече време, за да бъде анализът му пълноценен.
По официални данни около 7 % от българския народ са или продажници, които сами си слагат цена от 20 лв, или абсолютни малоумници. Ако отчетем и негласувалите, процентът заплашва да се окаже доста по-висок. Така че алтернативите са две - или много кратък, но много кървав преврат, или поставяне под пълно доживотно запрещение на всеки един, продал безценното си право да определя бъдещето на обществото на смешната, дори за черна Африка, цена от 2 кила сирене. Естествено, наясно съм, че и двете ми предложения са абсурдни, но като гледам изборните резултати само такива мисли се зараждат в главата ми. Ей, прост народ, и това си е... !

Гласувайте!

От седмици отвсякъде ни засипва призивът колко важно е да се гласува, и това е... много вярно. Рядко може да се случи мас-медиите да упражнят полезен социален ефект чрез изпращането на правилни послания, но в случая ефектът би бил доста по-цялостен, ако някой се наеме да обясни ЗАЩО всъщност правото на вот трябва да се упражнява.
Много е тъжен фактът, че голям процент от хората казват "Е за какво да гласувам, те всички са еднакви, ще се парим на един и същи огън два пъти, те всички крадат..." и още много подобни. Сигурен съм, че всеки от нас се е наслушал на подобни "истини", най-малкото защото всички сме се возили в такси. Т.е., това е съвремененния начин да се повтори Алековото "Те всички са маскари". Учебникарското понятие, описващо липсата на мотивация да се гласува, е "абсентеизъм" - сложна дума, която синтезира в себе си много сериозен проблем на обществото. Но все пак ще се постарая с възможно най-простите думи и примери да аргументирам обществената небходимост от гласуването.
1. За да имаш право на претенции в една държава, трябва да правиш две неща - да си плащаш данъците и да гласуваш. Ако не си плащаш данъците - носиш отговорност, защото по този начин ощетяваш ата, бъркаш в джоба на всички останали, и най-вече - бъркаш в собствения си джоб, защото парите, които отиват в държавата, се инвестират обратно в благоустройство на живота на обикновените хора. Така поне е на теория - само дето на практика не е. Причините за разминаването между теория и практика са корупцията и грешки в партийната политика. И именно тук достигаме до второто социално право, което се явява и морално задължение - правото на вот. НИЕ имаме възможността да определим кой да управлява НАШИТЕ пари. Наш е изборът дали тези пари ще се използват за цели, които да направят живота ни по-добър, или ще се разпределят между партийните каси и частни джобове. За да имаш право да се оплакваш и да изискваш - гласувай! За да имаш правото да кажеш, че градският транспорт е бавен и смърди - еми продупчи билет! Иначе - млък! Това, че "всички крадат" не е никакъв аргумент - има и "крадци", но има и изключително честни, морални и добросъвестни политици. Изреждането на имена би прозвучало като предизборна реклама, a не това е моята цел.
2. И да гласуваш, и да не гласуваш, партиите си приписват вотовете на негласувалите. Представете си следната хипотеза. Гласуват 35 % от хората. Да кажем, че спечелилата партия има 50 %, следователно излизат лидерите й на следизборната пресконференция и обявяват тържествено: "Ние сме избрани с гласовете на 50 % от целокупния български народ" - но както виждаме, това не е вярно. Те имат половината от тези 35 %, следователно имат 17.5 %. По този начин едно депутатско място "струва" ... почти нищо! Цената на това да си народен представител пада до един файтон гласоподаватели. А това е парадоксално, абсурдно и просто ... грешно! Така че вашият глас на практика е присвоен - ако в парламента влязат четири партии, той се разделя пропорционално между тях. По този начин ние пак гласуваме, но не за когото искаме, а по малко за всички.

3. Купуването на гласове - всеки един купен глас може да бъде оприличен на уродливото дете на ниската избирателна активност. Колкото по-ниска е избирателната активност, толкова по-евтино излиза купуването на гласове. При една евентуална избирателна активност от 35 % преодоляването на четирипроцентната изборна бариера за влизане в Парламента би струвало (измерено в истински пари) двойно по-малко, отколкото при активност от 70 %. Ето защо, високата избирателна активност увеличава паричната и намалява изборната стойност на купените гласове. По този начин се намалява шансът на партии, спонсорирани от подземни структури, да си закупят необходимия брой гласове и да намерят място в Парламента.
4. Като се откажеш от правото си на глас не променяш нищо - принципът е "кучетата лаят, керванът си върви". Като гласуваш поне има някакъв шанс да дадеш гласа си за някой, който освен че ще "открадне", ще извърши и някаква реална дейност. Всички знаем кои са тези партии, които крадат по-нагло от другите, без да вършат каквато и да било полезна работа. Ето защо, който не гласува, все едно дава гласа си за тези партии. Като не гласуваш корупцията няма да спре, няма да си отидат "бандитите". Напротив - по този начин те си гарантират нов мандат. Гласовете на "изборните туристи", купените гласове, "гласовете срещу кебапчета" и гласовете на политически неграмотните придобиват много по-висока стойност.
5. Който не гласува, казва само едно нещо - "Не ме интересува на какво място ще растат децата ми. Не ме интересува как ще живея. Е**л съм и майката на тази държава!". А по този начин се отказваш от себе си.
Затова - гласувайте! Защото всеки глас е важен. Защото гласуваме не "за" някого, а "за" себе си. Това е нашата държава, нашият избор, нашият живот! Проблемите няма да се решат от самосебе си! Не се отказвайте!