В мирно време най-голямото геройство е да победиш себе си. Обаче в битката с елементарните ежедневни удоволствия май победител няма. Ако надделее вътрешното чувство за дълг - резултатът е парче нещастие в процеса, а ако спечели мекушавата човешка същност - съвестта шепне, свенливо проговаря или директно изкрещява в ухото ти. Химера ли е удоволствието от добре свършената работа? Има го, но пътят към него е дълъг. Обичам и мразя момента, в който везните между мазохистичното приласкаване и грубата гавра със собствената съвест са в съвършено равновесие. Границата между безметежния мързел и доброволното оковаване на полета на мисълта към нещо по-приятно е косъм между две пропасти. Почти като да срещнеш Епикур в парка, да му се усмихнеш, а в отговор той да ти плесне два шамара и с най-небрежен тон да ти каже: "Арбайт махт фрай, мойто момче." Обратно към чертожната дъска...