Човечеството е придобило смайваща рутина в превръщането на смъртта в пари. Сякаш работливи медоносни пчелички, погребални агенти дебнат зорко за всеки случай на "сливане на битийните екзистенции", както го дефинира един витиеват учебник. Или с думи прости - да си отиде някой. И от там нататък стартира такъв кич-парад, че ум да ти зайде!
От доста време се мъча да разконспирирам феноменалния мозъчен тръст, който стои зад фундамента на погребалната безвкусица - некролога. Некролози, налепени на вратата на селския клозет във формата на кръст. Няколко различно оформени некролога, прогласяващи смъртта на един и същи човек, който дори и да иска, просто няма как да изкаже благодарност за вниманието. Некролог с петолъчка. Концептуално украсен със зъбчати колела некролог, експлициращ мъката на колегите от завода. "Другарска жалейка". И много, много други примери за превратно заемане и лъжеинтерпретиране на традициите. Извратяване и десакрализация на смъртта. Идиотското, инфантилно преклонение пред неизвестното обаче провокира единствено изблик на хомеричен смях. На фона на целия този погребален кич-пандемониум, сякаш "със силата на хиляди слънца", избухва новата на некролога със стихотворение. От обрамчената с отровен бръшлян рамка на това вместилище на скръбта, на сантиметри под загадъчно усмихнатата последна снимка на блаженопочившия, гордо се четат шест реда - но това не са обикновени редове, това са строфи. И о, чудо, именно в тези шест строфи е поместена квинтесенцията на целенасочената деменция! В шестте реда, целящи да изкажат мъката на съпричастните, с идиотски поп-фолк патос се обобщава очевидното. И то по такъв начин, че провокира нагло-живият да отдели скъпоценна част от времето си на тази земя, само и само да се изгаври с чуждото нещастие, профанизирано от собствената му духовна нищета. Всеки път, в който прочета строфата "Не стихва мъката по теб...", сякаш долавям смъртоносния повей на всеобемащия духовен декаданс. Изказана по този начин, показната ви мъка по "загубата" провокира само и единствено хлъзгави вълни от сарказъм. И нито капка съпричастност. Защо е нужно ретрочалга естетиката да ни преследва дори в инобитието? Не гримирайте покойниците с интелектуалните охлузвания на собствената си първичност! Шест реда кич са абсолютно достатъчни, за да накарат обикновения човек да се изсмее презрително пред вестта за края на един достойно извървян житейки път. Съвсем мимоходом, съвсем между другото - точно както се случват най-важните неща.
От доста време се мъча да разконспирирам феноменалния мозъчен тръст, който стои зад фундамента на погребалната безвкусица - некролога. Некролози, налепени на вратата на селския клозет във формата на кръст. Няколко различно оформени некролога, прогласяващи смъртта на един и същи човек, който дори и да иска, просто няма как да изкаже благодарност за вниманието. Некролог с петолъчка. Концептуално украсен със зъбчати колела некролог, експлициращ мъката на колегите от завода. "Другарска жалейка". И много, много други примери за превратно заемане и лъжеинтерпретиране на традициите. Извратяване и десакрализация на смъртта. Идиотското, инфантилно преклонение пред неизвестното обаче провокира единствено изблик на хомеричен смях. На фона на целия този погребален кич-пандемониум, сякаш "със силата на хиляди слънца", избухва новата на некролога със стихотворение. От обрамчената с отровен бръшлян рамка на това вместилище на скръбта, на сантиметри под загадъчно усмихнатата последна снимка на блаженопочившия, гордо се четат шест реда - но това не са обикновени редове, това са строфи. И о, чудо, именно в тези шест строфи е поместена квинтесенцията на целенасочената деменция! В шестте реда, целящи да изкажат мъката на съпричастните, с идиотски поп-фолк патос се обобщава очевидното. И то по такъв начин, че провокира нагло-живият да отдели скъпоценна част от времето си на тази земя, само и само да се изгаври с чуждото нещастие, профанизирано от собствената му духовна нищета. Всеки път, в който прочета строфата "Не стихва мъката по теб...", сякаш долавям смъртоносния повей на всеобемащия духовен декаданс. Изказана по този начин, показната ви мъка по "загубата" провокира само и единствено хлъзгави вълни от сарказъм. И нито капка съпричастност. Защо е нужно ретрочалга естетиката да ни преследва дори в инобитието? Не гримирайте покойниците с интелектуалните охлузвания на собствената си първичност! Шест реда кич са абсолютно достатъчни, за да накарат обикновения човек да се изсмее презрително пред вестта за края на един достойно извървян житейки път. Съвсем мимоходом, съвсем между другото - точно както се случват най-важните неща.
Светът разбира се се дели на кич и естетика, на мъже и жени, на добро и зло. И като вметнах мъжкото и женското начало - скъпи Коко - се чувствам длъжна да направя две неща. Благодаря ти първом, че имаш изключителна чувствителност към детайла и второ - няма съмнение чий син и внук си. Аз като приятел на родителите ти и студентка на дядо ти исках да ти дам женската гледна точка. Нали казват, че жените били по-сантиментални, по-чувствителни. Истината е, че всичко опира до човешкото в нас. И аз съм против кича, но не и против формата. Няма лошо да дадеш воля на чувствата си, на мъката си, на горестта. Лошо е, че лошо го правим. Поздравявам те Коко! Всяка отстоявана позиция те хвърля в нова битка. И ако не сме победили, то поне сме станали по-силни.Поздрави от Мария Стефанова
ОтговорИзтриване