вторник, 16 ноември 2010 г.

Особено мнение върху особено мнение



Кратко въведение за не-юристите. Конституционния съд се състои от дванадесет съдии, които се избират на ротационен принцип, като назначаващи институции са президента, Народното събрание и съдебната власт (в лицето на общото събрание на ВКС и ВАС). Названията „съд” и „съдии” всъщност са напълно условни, защото самият орган е извън трите власи, респективно не е част от съдебната система, и не извършва правораздаване. Дейността на КС е толкова съществена, защото с Решение на КС обявените за противоконституционни закони „не се прилагат от деня на влизането на решението в сила” (чл. 151 КРБ). КС заседава при кворум 2/3 от всички съдии, а Решенията (РКС) се приемат от абсолютно мнозинство (повече от половината от всички съдии – поне седем), а тези, които не са съгласни с решението, разполагат с инструмента на Особеното мнение, чрез който могат да изразят мотивираното си несъгласие, което все пак не променя диспозитива на решението. Казано възможно най-опростено, КС играе ролята на политически независима последна преграда и коректив пред противоконституционни нормативни текстове, като този механизъм цели да предотврати законодателен произвол и лобизъм.
Така поне би трябвало да бъде, но извън чистото „право” и някои впечатляващи достижения на мисълта, конституционната практика през годините е богата на решения, рожби на политически натиск и криворазбрана „благодарност”. На моменти практиката на КС е дотолкова разнопосочна, че противоречи на самата себе си.
Понеже се знае кой на кого е „длъжен”, изходът от гласуването в КС често може да се определи с пророческа точност известно време, преди то да се състои, а особено в последно време „чистото право” се чете предимно в Особените мнения.
Поводът е следния – президентът на републиката Георги Първанов сезирал КС с искане за обявяване противоконституционността на § 3е от Преходните разпоредби на Кодекса на труда (§ 20, т. 2 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда – ЗИДКТ) и на § 8а от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния служител и несъответствието им с няколко ратифицирани международни договора, по които България е страна. Конституционните съдии с Решение №12 от 2010 г. обявяват някои от посочените разпоредби за противоконституционни. Самото Решение можете да видите тук: http://www.constcourt.bg/Pages/Document/WithoutFrame.aspx?ID=1478
Съдиите Благовест Пунев и Румен Ненков подписват решението с особено мнение по точки 1 и 2 ( http://constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=1480 ), а в отговор на Особеното мнение съдиите Пламен Киров (избран лично от президента) и Красен Стойчев (избран от квотата на Парламента по времето на Тройната коалиция) изготвят Особено мнение върху Особеното мнение ( http://www.constcourt.bg/Pages/Document/WithoutFrame.aspx?ID=1479 ). Шах с пешка!

За пръв път в историята на българския конституционализъм, и искрено се надявам – за последен, председателят на КС проф. Евгени Танчев допуска публикуване на Особено мнение върху Особено мнение, наречено неутрално „Становище”. Фактът, че това писание излиза не в някой вестник, форум или друго място за изразяване на гражданска позиция, а на официалната интернет страница на КС, е юридически абсурд в най-чиста форма. Първо, такова Становище законът НЕ урежда, следователно публичното право НЕ допуска. Второ, пълният набор актове по всяко РКС, освен в страницата на КС, се обнародва и в Държавен вестник, а по този начин „Становището” получава някаква неистинска релевантност, вместо да бъде отхвърлено като недопустимо. Трето, Особено мнение може да има за предмет на анализ само и единствено диспозитива и мотивите на самото РКС. Дори житейски е напълно безсмислено някой да рецензира рецензията върху каквото и да било, а тук Киров и Стойчев печелят и допълнителен бонус „нелепост” – в случая храбрите анализатори са констутиционни съдии, което е възможно най-високото стъпало в юридическата йерархия и предполага възпитание, надхвърлило махленското. Тази атака би останала върху плоскостта на безсмислието, ако тонът, в който е издържано „Становището”, не беше отявлено агресивен и не съдържаше скрити обиди и явни квалификации, несъответстващи на положението в социалната стълбица на подписалите се отдолу доц. Пламен Киров и бившият председател на института за правни науки към БАН Красен Стойчев. Няколко набиващи се на очи фрази превръщат това иначе добре издържано юридическо становище в особено неприятен за четене пасквил, който остро не кореспондира с условието за „високи професионални и нравствени качества” (чл. 147, ал. 3), които изисква КРБ.

Становището започва с категоричното „Подкрепяме диспозитива на решението и неговите мотиви.” Еми... мерси за пояснението. Това вече е известно на широките народни маси, най-малкото защото когато конституционните съдии гласуват „за” едно решение, напълно логично е, че го подкрепят.
“Подобна псевдозагриженост звучи несериозно и лековато поради простия факт, че ако работниците и служителите не са могли да възстановят своята работна сила, неползвайки за дълъг срок правото си на отпуск, то към момента не биха могли да бъдат изобщо в състояние да изпълняват своите трудови функции. От подобно състояние биха следвали два изхода: на първо място работникът да престане да съществува като субект на правото или би трябвало договорът му да бъде прекратен на основание, че не е в състояние да го изпълни.” Тук някъде за първи път изпуснах логическата връзка. Работникът по никакъв начин няма да „престане да съществува като субект на правото”, или с думи прости – да умре, защото не си е получил отпуската, просто няма да му се работи, съответно няма да бъде ефективен. „Да възстановиш работната си сила” има съвсем различен смисъл от „да оцелееш физически”, защото по мой спомен работата не е болест с летален изход.
Сравнението с „крайните привърженици на либертарианството” изисква уточнение. Крайните либертарианци са наричани още анархо-капиталисти и целят елиминирането на държавата като форма на социална организация, като проповядват естественото право на пазара. Изпод перото на конкретните съдии това определение покрива състава на интгелигентно завоалирана обида. Не по-ласкави са и определенията „псевдозагриженост”, „зад маската на социална загриженост се погазват грубо...”, а заключението „Необяснимо остава желанието на авторите на особеното мнение да излизат извън правните аргументи и доводи като влизат в полето на политическата целесъобразност, както и да пропагандират съдебен активизъм под претекст, че се борят с сътворени от самите тях конструкции за социален популизъм.” разкрива единствено раздразнение и лошо лично отношение.
Констатацията, че зад „подобна абсурдна идея” било стояло дълбоко непознаване на институтите на трудовото право, ме потресе. Доцентът по конституционно право и ученият от БАН с нула години практически опит обвиняват в правно невежество съдии цивилити с 35+ години опит, и двамата заемали поста заместник-председател на ВКС. Фактите говорят по-добре от думите.Безсмислено е да продължавам да чепкам дума по дума, защото посланието на самото Становище е напълно достатъчно.
Трудно ми е да си обясня тази нездрава словесна агресия, изразена във възможно най-неподходящата форма и насочена срещу доста странно подбрани обекти в още по-странен момент. Не мога да си позволя да заема крайна позиция по самото Решение, но със сигурност мога да заема стабилна позиция за това кое обществено поведение е допустимо. На мястото на уважаемите конституционни съдии Благовест Пунев и Румен Ненков, които поздравявам за хладнокръвието и запазването на добрия тон, бих се чувствал засегнат.
Подобни словесни волности като „Становището” – членувам го, защото се надявам да остане последното в историята – превръщат демокрацията в селски панаир, което е абсолютно недопустимо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар