понеделник, 30 ноември 2009 г.

София, България

Вървях си аз кротко по тротоара на централна софийска улица. По тротоара, по тротоара, по тротоара, та чак до момента, в който ми се наложи да се преместя на улицата, просто защото пътят беше барикадиран от кола. Та слязох на улицата, "изядох" клаксон и псувня, качих се пак на тротоара, настъпих хитро замаскиран капан тип "плочка, покриваща локва", намокрих се, изцапах се, теглих една селска на глас и двеста на ум и продължих да си мисля за нещо свое.
-... така ли, курво, така ли? Аз купих на твоите деца за Коледа подаръци, а ти няма да ми дадеш да видя моето дете? Ще те убия, бе! Майка ти ще зачерня, аз ти обещавам! Моето дете ли няма да ми дадеш да видя, бе, к'во си ти, бе, човек ли си, боклук ли си, що за изрод си...?!" Този откъс от изкрещян по телефона монолог в един миг събира резултатът от последните няколко преживени години - за поне двама мъже, една жена, няколко бъдещи възрастни и N-броя пропилени години. Тъжна равносметка, но все пак животът прожължава.
На близка пейка седеше двойка на видима възраст 16-17 години, която, като чу виковете, просто поклати глава, а никакви сложни или мрачни мисли за евентуално грозно бъдеще не успяха поне видимо да опошлят момента. "О, миг, поспри, ти си тъй прекрасен!", дори не си помислиха те, а отново, сякаш непрекъсвани, се зацелуваха на пейката.
Втора плочка капан удари на дънките ми кален шамар, а общината спечели още една отровна клетва. А оня си мисли, че има лош ден...

1 коментар: