събота, 3 ноември 2012 г.

Хамлет, принцеса датска



Историята на театъра помни велики актьори в ролята на Хамлет, като например Едуин Буут, Майкъл Редгрейв, Инокентий Смоктуновски, Саймън Ръсел Бийл и много други. Малко известен на широката публика е обаче златният списък на жените, превъплътили се в ролята на принца на Дания.
Още през 1870 г. Сара Бернар шокира Европа и света като първата жена в ролята на Хамлет, за да се превърне във вдъхновение на фигури като Оскар Уайлд и Джакомо Пучини. Скандалът, но не в жалкия му жълтеникав съвременен нюанс, е втората страна на житейската й монета. Изготвя си фалшиво рожденно свидетелство, проституира, спи в ковчег вместо в легло, за да „разбере по-добре трагичните си роли“, поддържа любовна връзка с принц Анри, от кого ражда, чува се, че си ляга и с жени… Малката културна революция, която причинява с изиграването на Хамлет, има основен принос към загадъчната харизма на може би най-известната драматична актриса на 19-ти век. През тези бурни десетилетия е наричана „божествената Сара“, а светът въздиша в унисон с тътена на славата й. През 1900 г. дебютира в киното, като отново влиза в ролята на датския принц в двуминутен ням филм. Сара Бернар остава в историята като може би първият и последният еднокрак Хамлет – през 1915 г. десният й крак е ампутиран, а последните 8 години от живота си играе с протеза. Нейни достойни съвременни наследнички са Франсиз де ла Тур и Анджела Уинклър.

Meanwhile, in Bulgaria…

През 19-ти век в ориенталските театри в Османската империя е нещо нечувано жени да играят в пиеси, камо ли мъжка роля в класическа трагедия. Някъде по това време в България възрожденските театрали-любители подбират слабосилни кьосета, които да играят женските роли. За Геновева от най-напред някои предлагаха дякона Викентия, за хубавата и дългата му коса, но като узнаха, че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена, тая роля дадоха на другиго, заедно с някаква бяла мас да си намаже мустаките.“ („Под игото“, Ив. Вазов).
Все пак, макар и с леко закъснение от има-няма двадесетина-тридесет години, културната революция достига и до нашите земи. Две десетилетия след прощапулника на театралното дело Русенският театър вече има изградена репутация, която да привлече на сцената му някои от най-популярните за времето си артисти. Видният театрален деец от началото на века Александър Робертович твърди, че на първата завеса в театралния салон на „Доходното здание“ в Русе е виждал подписите на  множество гастрольори от европейска и световна величина, артисти и музиканти. Между тях ярко блестят звездите на театралната трагедия от началото на 20-ти век Сирануш и Агата Бързеску. Общото между тях е, че и двете излизат пред българската публика в ролята на Хамлет, принц датски! Техните автографи са отдавна изгубени заедно със старата прашасала завеса, но още по-прашасали архиви срамежливо нашепват за грандиозни мигове на висше театрално майсторство, осенили българската публика.

Сирануш

Истинското й име е Меробе Кантарджиян, арменка. Сирануш е псевдоним, означава „обич и сладост“. Звездата й изгрява в Централния Константинополски театър, а голямата й театрална любов е класическата драма, което не й пречи да се изявява с успех и в комедии, комедийни оперети и мелодрами. Възходът й започва с пиеси от турски и арменски автори, но редом с тях играе в постановки по Шилер, Молиер, Юго, Дюма, Шекспир, Островски, Грибоедов и много други. Със засилване на турските гонения срещу арменското население Сирануш, партньорът й Петрос Атамян и сестра й Астхик – и двамата известни и надарени трагици – са принудени да емигрират в Тифлис. Там започва най-активният период от кариерата й, продължил над 3 десетилетия, като в репертоара й влизат роли като Тоска, Настася Филиповна, Жана Д‘Арк и Мария Стюарт. Любимите й роли обаче са произведенята на Шекспир – започва с Офелия, играе Дездемона, Катарина, Порция, Гонерил, лейди Макбет, за да достигне до висините на театралното майсторство в ролята на Хамлет през 1901 г. Нейната любов и артистично вдъхновение е Петрос Атамян, починал 10 години по-рано и останал в историята като също толкова забележителен Хамлет. Представете си как двама влюбени часове наред, година след година, детайл след детайл споделят общата си обсесия и изпипват съвършенството на образа, обхванати от делириума на висшето изкуство. Героят символизира сложната душа, разкъсвана между скръб и чиста ярост, омраза и любов и вътрешни противоречия, проектирани върху общовалидни проблеми като моралната развала, нисък бит, дребни страсти и корупция в една социална среда, лишена от всякакви идеали. Единственото леко „подбутване“ от страна на леко ироничния Шекспир е изначалната женственост и ранимост на Хамлет, които като цяло обосновават „мегдана“ да бъде изигран от жена. Така се формира и основният вътрешен конфликт - от всички драми на Шекспир „Хамлет“ е творбата, в която сексуалното отвращение достига до мизогиния, чиста омраза към жените. Разкъсващото отвращение към женското начало, чието олицетворение е майката, е вътршноличностен контрапункт на чистата любов към Офелия… И всичкото това – пресъздадено от жена! За актьор от ранга на Атамян това би било лесно поради простото присъствието на музата му, за стихийния талант на бисексуалната Сара Бернар може би също донякъде, но… за жена? На въпроса „възможно ли е?!“ отговаря миговете на триумф, в който Сирануш влиза в ролята на влюбения Хамлет и разтърсва публика, която дори не разбира езика на пиесата!
Появата на Сирануш пред българската публика като Хамлет в никакъв случай не скандализира, а по-скоро предизвиква възторг. Отдавна не е „чудо невиждано“ жена да изиграе мъжка роля в трагическа постановка. Излишно е да се търси скандал там, където чистият талант е на такава висота. Макар да няма противоречив ореол като Сара Бернар, Сирануш се радва на огромна и заслужена популярност. Забележителната актриса е посещавала България многократно и в състава на гастролиращи трупи, и като ръководител на собствени формации. Вероятно за първи път тя идва в Пловдив през 1881 г., после през 1883 г., за които й появи информацията е крайно оскъдна. Повече данни  имаме за първото голямо турне на собствената й трупа през 1894 г., като гастролът й в Русе започва с „Мис Милтон“. Успехът е грандиозен, а по думите на в-к „Айастан“ „русенското население  за пръв път виждаше толкова богато подготвена творба“. Следващото гостуване е през 1904 г., като трупата идва в Русе директно от Египет. Тогава Сирануш за пръв път изиграва Хамлет пред българска публика, но това не е всичко – в други градове са представени „Измяна“, „Коварство и любов“, „Дамата са камелиите“… За последен път звездата на Сирануш блести по нашите земи през 1907 г., като трупата й отново поставя Хамлет, отново с нея в главната роля. Друга звезда в оглавяваната от нея Кавказко-Арменска трупа е Храчия Азнив, която, ведно със самата Сирануш и Мари Нварт, образуват най-знаменитото трио арменски артистки – звезди от висок калибър, чието появяване на българската сцена само по себе си представлява знаменателно културно събитие.
През 1912 г. трупата изнася триумфален гастрол в Москва и Петербург, а възторжени отзиви за играта й дават театрални светила като Немирович-Данченко, Мария Ермолова и „авторът княз Александър Сумбатов“, който й изпраща поздравителенн венец с човешки ръст. През 1922 г. Сирануш се установява в Константинопол, където на 65 годишна възраст отново изиграва Хамлет и Медея, след което заминава за Париж. Последната среща на великата актриса с публиката е в гр. Александрия, където пресъздава коронната си роля – Маргарита Готие от „Дамата с камелиите“. Тогава Сирануш е на 74 години. Големият й юбилей обаче не се състоял. Прощалният й монолог като Жана Д‘Арк остава неизречен. Броени дни преди него Сирануш починала в Кайро.

Агата Бързеску

Русенската сцена получава благоволението на още един изключителен Хамлет. И в този принц датски има „нещо гнило“, защото и той се оказва жена. Биографията на Бързеску е, меко казано, впечатляваща. Пред българската публика се представя звезда от световна величина. Бързеску дебютира на сцената на „Бургтеатър“, минава през „Дойчес театър“ в Берлин, Виенските „Бургтеатър“ и „Раймундстеатър“, Градският театър в Хамбург-Алтона, „Кайзерюбилеумтеатър“ във Виена, Националния театър в Букурещ… Междувременно снима в Берлинските киностудии, гастролира с феноменален успех 2 сезона в Ню Йорк на сцените на Метрополитен опера и „Ървинг тиатър“, в Чикаго, Сейнт Луис, Вашингтон, Детройт… Последните 10 години от живота си посвещава на педагогическа дейност. Завесата пада за нея 1939 г. в родния Букурещ.
Агата Бързеску излиза само два пъти пред българска публика, и двата – в рамките на един гастрол. Привлечена от репутацията на гр. Русе като културен и театрален център, тя посещава България през 1908 г. в рамките на голямо турне из Румъния. Ръководи собствена трупа, като афишите прогласяват идването на „Виенска трупа на Агата Бързеску – Радович, актриса от Виенски Дворцов театър“. На 24-ти януари поставят „Отело“, на 25-ти януари – „Хамлет“. В ролята на Хамлет е самата Агата Бързеску, а в „Отело“ се превъплъщава в образа на Дездемона. Придружава я нейният съпруг Константин Радович, също известен драматичен артист, автор и драматург, който се представя в ролите на Отело и Клавдий. Пиесите са поставени на немски.
Появата на жена в ролята на Хамлет отдавна вече не е революция, но пък е огромно културно събитие за всяка една сцена. Самата поява на всеки нов велик Хамлет само по себе си е събитие. Точно затова е абсолютен парадокс, че тогавашната преса не отразява гастрола на знаменитата трупа. Единственият спомен от него е всъщност е спомен от спомен – автографът на Бързеску върху старата завеса на „Доходното здание“, отдавна изгубена за поколенията. Липсва каквато и да било друга информация. Остава само ласкателната мисъл, че подобни таланти са носили красота и артистическо изящество в душата на обикновените хора.
Ароматът на пожълтелите вестникарски изрезки от началото на миналия век носи застоял лъх за слава, „призрак лек“ на отминало величие. Цял живот в преследване на творческо съвършенство в името на мига на триумф изчезва за света със свалянето на едно протрито парче плюш. Завесата се вдига и пада всеки ден, накрая овехтява, а в един момент някой просто идва и я сменя, като по този начин заравя мигове на съвършенство в безименен гроб. Величието се разтваря във вечността. Така отминава световната слава. Триумфът като есенция на живота е твърде преходен, защото самият живот е свеж полъх сред вакуума на безвремието. Към един момент овациите неминуемо ще секнат. Затова пазете старата завеса и спомените, които тя носи. Иначе единственият, който ще аплодира финалната завеса на собствения ти спектакъл, ще си самият ти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар