За милиони... има споразумение

Имало едно време на запад един цар. Той управлявал отвъдморския град Чикаго и се чувствал недосегаем в своята крепост. Само че един ден срещу него било заведено дело за данъчни престъпления. Той влязъл в съдебната зала усмухнат, но излязъл вцепенен - присъдата за данъчни престъпления била кроше в царската челюст, а на раменете му принудително била наметната хермелинова наметка в така модерния по пенитенциарните заведения десен "зебра". Името на този цар било Алфонсо Капоне, а неговата присъда накарала обществото поне за миг да повярва, че правосъдие действително има.
Историята се повтаря, са казали далеч по-умни от мен хора. А дано, ама надали...
...та имало на изток един друг цар. Той обаче не бил истински цар, а самопровъзгласил се за цар турски аянин. Феодален владетел от среден калибър, Христо Ковачки практикувал позорната практика на дребнофеодален бизнес-сепаратизъм и необезспокоявано избуявал като нагъл очилат татул в градинката на властта. Основен негов доход били инвестициите в енергетиката и добивът на полезни изкопаеми, в резултат на което му излязло име на "голям бизнесмен". В мините му денонощно работели и някакси оцелявали хиляди премазани от мизерията на собствения си живот пернишки орки, готови във всеки момент да награбят жълто-черните винкели, въздушните пушки, да оседлаят тунингованите жребци и под строй да гласуват в името и за местния суверен.
Един ден срещу Христо Ковачки били повдигнати обвинения за укриване на данъци на стойност 16 000 000 долара. Изведнъж обикновените хора, които не знаели какъв в действителност е той, разбрали, че всъщност той е един лош, ама много лош човек. Иначе казано, "бизнесменът" Ковачки всъщност е "данъчният престъпник" Ковачки. Та на този данъчен престъпник прокуратурата му предложила споразумение, което да намали размера на присъдата, но чак след като си плати данъците и лихвите по тях. На фона на тази иначе тривиална история се октрояват някои наболели въпроси - за розовите очаквания, за първичните обществени нагласи, грешните впечатления, недостатъците на закона, обилно украсени с морални въпросителни.
Вече извън тона на разказвача, трябва да се направят някои уточнения.
За правото "истина" е не това, което всички знаят, а това, което можеш да докажеш. "Всички знаят, че Ковачки е бандит" не е достатъчно, за да бъде "осъден, да лежи, да го разстрелят, да му конфискуват имуществото, да го дадат на бедните" и други подобни предложения на средностатистическия форумец. "Всички знаят" пред съда не важи, а в правото голи предположения и недоказани твърдения имат обратен ефект. Факти трябват. Документи. Доказателства. Всичко останало е желания, словоблудство и безпредметни, безадресни лозунги. Независимо, че това най-вероятно е чистата, обективна истина, ако изобщо съществува такова нещо в живота.
Kакто казва Конституцията на Република България:
Чл. 31. ....... (3) Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.
Както не може да бъде осъден невинният по голо, подхвърлено обвинение, така и бандитът не е бандит, докато не бъде доказано обратното. Ето защо, справедливостта в правото е нещо крайно различно от справедливостта в живота, както и от тази справедливост, която ни се иска на всички нас. И докато "на всички е ясно, че този или онзи е крал от държавата и мястото му е в затвора", за правото той се третира като обвиняем, който е невинен до доказване на противното.
Обществото има порочния навик да реагира първосигнално на вестта, че срещу някого е повдигнато обвинение. Далис а го на прокурор - и хоп, ние вече го смятаме осъден. Само че, както практиката е доказала неведнъж, нещата не стоят точно по този начин. Дали поради корупция, некомпетентност или законови дупки с размера на астероиден кратер, е факт, че няма достатъчен брой осъдителни просъди. В конкретния казус прокуратурата предлага споразумение на Христо Ковачки, при което обикновеният човек възкликва "Ето, прокурорът е виновен, как може да му предложи споразумение, пак ще го отърват тоя, той си е платил!". Подобна първосигнална реакция в случая е плод на оправдано незнание за неюристите. Генезисът на проблема не е в действията на прокуратурата, а в законодателните текстове на Наказателнопроцесуалния и Наказателния кодекс. Казусът "Ковачки" е в обхвата на чл. 381, ал. 1, 3 и 4 НПК, като ал. 4 препраща към чл. 55 НК. Те гласят:
Чл. 381. НПК
(1) След приключване на разследването по предложение на прокурора или на защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с когото прокурорът обсъжда споразумението.
(3) Когато с престъплението са причинени имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.
(4) Със споразумението може да се определи наказание при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.
Чл. 55 НК
Чл. 55. (1) При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:1) определя наказанието под най-ниския предел;
Цитираните текстове ясно и недвусмислено показват, че виновна за разминаването между обществена нагласа, необходима справедливост и битието не е прокуратурата. Споразумението се изготвя по предложение на прокурора или на защитника на обвиняемия, като за изготвянето на споразумението е необходимо имуществените вреди (в случая неплатените данъци) да бъдат възстановени с лихвите, а като санкция за извършеното противоправно деяние се налага ефективна присъда под законноустановения минимум, който е 4 години. Слизането под минималната присъда е един вид "поощрение" за съдействието, което подсъдимият оказва чрез признанията си пред разследващите органи. Щом си плаща и непокритите данъчни задължения, значи напълно и доброволно си признава извършеното деяние, а това означава съдействие. Щом съдейства - значи трябва да бъде "поощрен", и в този ред на мисли навлизаме в дадената законова хипотеза. Опростенчески - "Признай си ти, че си бандит, пък от там нататък става "Дай за да дадем". На подобна логика обикновеният работник в предприятията на Ковачки, който сигурно не е виждал 100 лв. на цяло отпреди деноминацията, би изпръхтял с презрение. Далеч съм от мисълта да защитавам прокуратурата, известна с отлежаващите в дъбово чекмедже дела от стари реколти, но в случая тя само прилага закона. Дали да предложи или не споразумение на подсъдимата страна прокуратурата не е опълномощена да избира. Независимо от това дали има или няма желание, законът е категоричен по въпроса.
Промитото от американски филми обществено съзнание си представя, че под "споразумение" се има предвид сценарият "престъпникът пропява, в резултат на което не лежи в затвора", само че в случая се касае за коренно различна теоретична фигура. Това споразумение не е като онова споразумение, но отново масовия стереотип говори. Накрая нещата изглеждат по следния начин - Ковачки си плаща неплатените данъци, признава се за виновен, съдейства на разследването, в резултат на което лежи по-малко в затвора. Поне така би трябвало да е на теория. А защо всъщност излежава по-малко наказание и дали изобщо ще "ги лежи тея милиони" - това е работа на други институции. А дали е възможно изобщо "бизнесменът" да извади пари на стойност данъците на 16 000 000 долара и да си ги плати доброволно съвсем не смея да пророкувам.
Както казах нееднократно, проблемът не е в прокуратурата. Той се корени в недомислените действия на законодателната власт, в непрецизните закони и многото кръпки във вече завършените законодателни текстове. На пръв поглед всичко е ОК - престъпникът поправя щетите (в хазната влизат пари), излежава си наказанието, след което излиза в обществото "превъзпитан". И в момента в който отмием праха от очите си изпъкват дразнещо очевидни несъвършенства на закона. Необходима е принципна промяна на регулирането на подобни казуси, защото обществената им значимост е огромна и във материален, и в морален аспект. Не бива да се толерира практиката толкова крупни данъкоплатци да процедират на принципа "Ние няма да плащаме, пък ако мине номерът", защото именно подобна нагласа генерира сива икономика и беззаконие. Колкото е по-бедна държавата - толкова по-богати са определени прослойки (справка - Албания, държавата с най-много С-класи на глава от населението).
Практиката е при обществен натиск или при увеличаване на честотата на определено престъпление законодателният орган да си "измива ръцете" чрез увеличаване на санкциите. Например шофьорите карат масово пияни, обществото го констатира, натиска законодателната власт "да направи нещо", а депутатите по рефлекс увеличават санкцията за шофиране в нетрезво състояние, просто защото не им се занимава или са некомпетентни да измислят друго. И ето, воала, общественото желание "да се направи нещо" е притъпено, и отново ни се пробутва една повърхностна теоретична постановка, която по никакъв начин не повлиява положително на обществото. Респективно не намалява броя на престъпленията, а социалното око временно заспива, 'щото видиш ли, те активно законодателстват. В случая с данъчните измами обаче подобна рестрикционна мярка е абсолтно необходима - не може престъпление с подобно обществено значение да бъде слагано под общ знаменател с противоправни деяния от същата катеогория, но с мащаб по-малък в пъти. Окей, за задължения до определена сума е допустимо споразумение, но за измами от подобен мащаб - в никакъв случай. Ето защо е необходима диференциация на различните по размер увреждания на държавата, като санкцията трябва да бъде съобразена с размера на обществената значимост на увреждането. Или казано накратко - абсурдно е за укриванена толкова огромна сума наказанието да бъде лихва и само 4 (даже по-малко) години затвор. За да съответства наказанието на престъплението са необходими спешни законодателни промени в областта. Но не кръпки. А радикална, качествена промяна в нормативните текстове. Законодателните актове трябва да бъдат създавани от експертни групи с разнороден и висококвалифициран състав, а не от представители на една определена прослойка, която подготвя законите така, както им изнася.
Разликата между Ал Капоне и Христо Ковачки е огромна във всяко едно отношение. И в мащабите, и в стила, ако щете даже в репресиите, които прилагат спрямо зависимите от тях. Но докато в САЩ обществото се е справило с един истински, жив мафиот, нашето общество винаги "знае", че този или онзи е убиец, престъпник, че имало мутри, че имало било организирана престъпност. Е да, само че със "знаене" и мрънкане на ухо не става. Докато не посочим лошите с пръст те ще продължават да безчинстват над бащино ви огнище, а миньорите под строй ще гласуват за местния Робин Худ, който краде от богатите и дава хляб и ледена парцуцка на софрата.
В сравнение с Ал Капоне Христо Ковачки е кокошкар, ама дребен, даже съвсеееееееееееееееееем невидим... но това вече са приказки като за седянка (ракийка, нещо?). В този дух на безропотно изказване на надежди ще си позволя да се присъединя към общия хор. Дано житейската справедливост по-честичко да започне да съвпада с правната, защото обществото се нуждае от стимул и вяра в истината. Ако няма истина - няма инициативност. Ако няма инициативност - има скотщина и щраусов комплекс. При подобни предпоставки обществените процеси се синтезират в думата регрес. А защо е необходимо да регресираме, при положение, че за да вървим напред ни трябва мъъъъничко смелост?