сряда, 26 август 2009 г.

The Verve - Bitterswet Symphony

В далечната 1997 година все още неблагоразумно трошах безценни минути от времето си в гледане на MTV. Полупримрял от кеф слушах Bitter Sweet Symphony, но в този момент естетическия ми оргазъм беше грубо прекъснат от баба ми, която само с едно натискане на дистанционното си заслужи старческия дом. "Няма да гледаш тази песен, ще станеш наркоман!"
Сега, 12 години по-късно, гледам този клип, слушам песента и вниквам в бабините вълнения. Естествено, не очаквам от човек, прекарал живота си в толкова различни времена, да успее да оцени какъв чудовищен къс гениалност се съдържа в образа на попредрусалия кльощав прошляк с черното яке, който ходи по улицата и блъска хората. Докато баба вижда в него наркоман, когото кощунствено излъчват по телевизора, аз виждам една огромна, силно синтезирана, даже наблъскана със смисъл, метафора. Форма на изразяване, концентрирала в себе си частичка от многообразнието на проблемите, обединени под титула "Urban". В кратки образи, движение на заден план, погледи, атрибути, мигвания в определен момент, този клип изплюва в лицата ни грубата истина за живота, в който ни се налага да оцеляваме. Всяко помръдване в клипа е символ, нелогична конвулсия на линейно движеща се замръзналост. Но по същество, защото отдавна ми се иска да видя какво всъщност съм разбрал от тази гигантска творба.
Първите 25 секунди, в които се въвежда основният музикален мотив, Ричард Ашкрофт чака на тротоара, а отдалечаващата се камера ни дава движеща се снимка на битието. Изобщо, отличетелната черта на този клип е статичността, раздвижена по права. Единствената асоциация, която изниква в главата ми, е ВРЕМЕ. То се „движи” по същия начин – от точка А до точка Б, като между тези две точки се „помещава” човешкият живот. Така измерваме, насичаме на късове времето, без то да знае, без да има значение. То няма начало и край, подобни повърхностни категории са създадени от нашето ограничено съзнание, просто защото така ни е по-лесно да възприемем собствената си незначителност. Именно тротоарът, по който върви въплътеният в ходещ наркоманизиран полутруп Живот, символизира този малък времеви отрязък, в който са съсредоточени нашите нищожни за съществуването на Вселената мечти, преживявания, надежи, заблуди, страсти, кошмари. Пътят на Ричард започва от бариера, която той дори не поглежда. Той се взира невиждащо в другата посока, но не „напред”. За Времето няма напред или назад, няма настрани, няма нагоре или надолу. То не е циклично или линейно, то няма посока. Неговият условно в ход е извън всякакво възприятие на човешкия мозък, за който най-лесно е да сложи начало, посока на движение и край. Зад бариерата има движение, но разфокусирано – човешкият поглед е обективен само и единствено след бариерата и преди края на улицата – всичко останало са чужди спомени и евентуални предвиждания. Съвършен похват.
... и изведнъж картината се изпълва с движение. И докато полуживият труп в първите кадри може да бъде сравнен само с кретащата старица с пазарската количка, в следващите той бива наложен върху матрицата на ординерния човек. Докато в сравнение с бабата Ричард изглежда млад, на фона на обикновените хора проличава истинската му същност – полуразпаднал се от пороци, преждевременно остарял млад човек, насочил празен поглед към собственото си “неизбежно”. Контрастът е стряскащ, и в този именно миг разбрах бабините ми тревоги. Пънкарка и обикновена застаряваща градска жена преминават на заден план, после Ричард се промушва безучастно между две жени, отърква се в едната, бута другата, до момента, в който не се сблъсква с поредната жена. Тя пада, а той продължава. Друг мъж притичва, помага й и двамата си тръгват заедно.
Подминава безучастно предишните, сблъсква се и наранява още една "случайно пресякла" пътя му, а друг мъж идва, за да й помогне. Видяхте ли метафората? Посоката им на движение „назад” показва, че те остават в миналото, а колкото повече се придвижва времето, толкова спомените стават все по-далечни и размазани...
Не са случайно подбрани и другите образи, с които се сблъскваме на улицата на горчиво сладката симфония, наречена Живот. Нетипично висока жена, нетипично нисък мъж, израз на комплекса и несъвършенството. Пънкар, символ на целенасоченото оразличаване от масата. Тлъста лелка с пазарска количка и дебели очила, антиобраз на пънкаря и сякаш миналото на бабата зад бариерата. Тя изразява доброволния конформизъм на "нормалния", една единица от тълпата.
Мъже, жени, черна, мъж, бял, жена, лилаво яке, мъж, жена, черен, жена, бяла, мъж, мустак, мъж, обединени под формата на неразчленимо множество – това е тълпата, в която се ражда живот, порок, слабост, сладкото, горчивото, киселото и хрупкавото на живота. Масата генерира слава и безумие, мисъл и жестокост. Тя задължително олицетворява големия град. И не би могло да бъде инак, защото именно тя отнема индивидуалността на отделния човек, смачква всеки опит за разум, рационалност, непредубеденост. А в града доброто се дави в морето на лошото. Тълпата е фонът, на който се откряват индивидуалистите.
Ричард - физическата обвивка на живота и смъртта - все пак прави компромис със човешкото. Парченцето оптимизъм е сякаш циничен поклон от страна на времето - майката с детето е единствената, която полусъзнателно избягва физическия досег, но не бива удостоена дори със поглед, просто защото дори Животът химселф не е достатъчно значим на фона на времето.
Следващите два кадъра са моите фаворити. На пътя на Ричард спира кола, той я прескача, от нея излиза жена и започва да му крещи и да го блъска. Грозна реакция на хубава жена, но сякаш нормална и очаквана на фона на безпардонното му обществено поведение. Само че вместо крясъци чуваме музика - тя измества фокуса от случващото се в реалността към съзнанието на Ричард, а динамиката на случката бива задушена от отсъстващия му поглед. И докато в нормалната реакция на жената личи живот, в очите на устремения към края на пътя човек има само смърт. Няма виждане, няма осъзнаване, реалността е само картонена кутия. Ставащото не се случва, дори не се регистрира, всичко е симфония, която звучи в съзнанието му. Един музикален мотив и пронизващи съзнанието думи – омразни истини, цинични осъзнавания, горчив отказ от сладкото. Справедливият гняв на жената не може по никакъв начин да намери отражение в света на Ричард, защото неговите очи гледат към един друг свят. В този, в който битуват емоциите, за него няма място, защото той принадлежи духовно на онзи, другия мир.
Следва нов кадър, отново с хубава жена, която в случая има съвсем противоположна функция. Погледът в очите на красивото момиче поразява с презрителната си похотливост. Между двама души, разминаващи се на улицата, се заражда инцидентна страст, често ограничаваща се в живота до уж случаен разменен поглед, друг път смело очевиден. Дързостта в очите, кривата полу-усмивка, предизвикателната походка, всичко това е част от другия свят. И докато за нас това е източник на емоции, на желания, фантазии, стремежи, в неговото съзнание това е поредният нерегистриран факт, поредната сянка от някакво илюзорно, повърхностно битие, от елементарното човешко. Именно това е най-силният момент в целия клип. Отказът от вродения инстинкт за търсене на другия пол разкрива резигнацията на човека, окончателния отказ и от сладкото, и от горчивото на живота, от самия него. И докато за Ричард това е осъзната и мазохистично обикната истина, за нас всякаква надежда за победа на живота над времето и смъртта е изгубена. Самият той е изгубен.
Някъде по пътя стоят двама мъже – бял и черен. Тук сарказмът започва да горчи. Различните раси са се обединили за постигането на обща цел, която е в грозен разрез с плодородието от обединяването на човешките усилия. Два жалки унтерменша, подбутвани от щенията за физическо си оцеляване, за които им остава само мизерното подобие на саркастичен, невесел смях, когато Ричард с отсъстващ поглед ги разблъсква без дори да ги регистрира.
Разноликото лице на града продължава да върви като на зацапана кинолента – размазаните лица на бизнесменът, лудата, хипито, старецът, индиецът, бездомникът и други подобни формират човешкия фон, на който протича нашият живот. Архетипи на различните социални, расови, възрастови и други многообразни социални диференциации, те всички са равни пред последната точка от пътя.
Единственото нещо, което не мога да разбера е защо накрая, в последната точка от линията, Ричард не е сам. Защо си отиват и петимата? Може би това е начин да ни покажат, че не е единствен, че много други хора споделят този начин на живот, този модел на доизживяване по инерция... Нямам интерпретация. Помагайте...
Толкова за визуалното, и без това не всичко може да бъде изказано, нито имам претенцията да предлагам единственото възможно тълкуване на този толкова богат на смисли и внушения клип. Песента, като завършено триединство от клип, музика и текст, постига една затворена сфера, в която живеят внушенията. И докато клипът и музиката в случая са плод на експресията на вътрешно светоусещане, текстът е плод на дълбока, вторична мисловна дейност, деривативно извлечени умозаключения, а до мета-та и пара-та на самите думи се достига чрез дисекция на собствените впечатления като пряк резултат от дешифриране на закодираното внушение.
Иска ми се да избягам от шаблона на ученическия анализ, затова просто ще нахвърлям някои неизчерпателни ударения и кратки мисли.
Самите lyrics започват сякаш от никъде, с констатацията, че животът е горчиво-сладка симфония. На някой това може да му прозвучи като превърналото се в клиширана поп-фолк-мъдрост „Животът е радост и тъга”, но за наше общо нещастие ще се наложи да извлечем смисъл от клишето. Защото всяко шибано клише съдържа прекалено много леснодостъпен смисъл и точно това го конвертира в рефрен за плебса. Леснодостъпната мъдрост е контрибутивен фактор за превръщането на самия живот в клиширан и изпразнен от съдържание лозунг, докато търсенето на смисли остава някъде зад огледалото. Самите думи стрелят със залпове гениална подчовечност, а циничните констатации от типа на " Trying to make ends meet, you're a slave to the money then you die” буквално в едно изречение синтезират есенцията на милиарди животи, смазани от железния юмрук на битовизма. Ще те взема с мен по единствения път, който съм извървявал, казва той, този път, в който се срещат всички вени. Тази точка, която трябва да поразиш, за да свърши всичко. С игла, с ножица, с нож, но удари, нарани, прободи, пронижи, разсечи, разкъсай, разрежи, за да спре всичко, за да свърши този безкраен цикъл на разрушени надежи, на умрели мечти, на клишета, шаблони, рамки, неосъществени желания, начинания без смисъл, за да може душата да отлети през решетките, за да няма горчиво, за да няма кисело... за да не ме измъчва липсата на сладко. Душата му иска... нищо. Това е отказ от човешкото, от борбата, от търсенето. Смазано от собствените си неуспехи съзнание, предлагащо чисто човешка в своите очи помощ на другите, все още неоткрили смисъла на живота. Ницше псува на глас...
No change, I can't change
I can't change, I can't change
But I'm here in my mind
I am here in my mind
But I'm a million different people
from one day to the next
I can't change my mind
No, no, no, no, no, no, no,no,no,no,no,no(fading away)

Аз съм милиони хора, които от ден на ден правят това, живеещи по този начин. Те не могат да се променят, аз не мога да се променя, шепнешком крещи той, не мога да променя мислите си, не мога да променя тялото си, не мога да се променя, не мога, не мога, не искам...
Дали депресията е дупка, в която падаш, или изначално състояние, е сложен спор. Но човекът е тук за да се бори. Спреш ли – край. Избереш ли го - резултатът е същият. И да, можеш да се промениш, защото човекът е силен, смел, креативен, щастлив, а след горчивото винаги идва сладкото. Доброволно избраният край не носи щастие, не носи спасение. Той носи нищо. То е победа на придобитата слабост над вродената сила. Състояние, противоречащо на природата. Гениалната депресия, концентрирана в тази песен, наистина отразява парченце от съзнанието на абсолютно всеки човек. В момента, в който тя обземе цялото същество, прониже душата на повече от едно място, човекът губи баланса между себе си и света, превръща се в затворен в капан звяр, готов всеки момент да си прегризе крака, за да избяга. А в момента, в който избягаш от капана с един крак по-малко, ставаш жертва на другите хищници. Ричард е същество, прегризало твърде голям брой крака в търсене на бягство. И то още преди капана да щракне. Ето защо сега му се налага да пълзи по корем, бягайки от вътрешните си хищници и продружаващите ги хиени. И докато за него няма път напред, за нас все още има.И ние никога не бива да спираме да го търсим, независимо колко безнадеждно изглежда.
Защо?
Защото!
Какво „Защото”, бе?
Защото животът не е само горчива, а и сладка симфония. И защото дори когато е горчива, той пак си остава симфония. Евала, Ричард, че чуваш музика дори тогава, когато ти крещят в лицето!

3 коментара:

  1. now the blogs don't work, they just make you worse, but I know I'll see your face again :)))) забележи, че на финала на клипа петимата са заедно, но все едно не се забелязват, ходят в различни писти... според мен идеята е, че всеки аутсайдер е аутсайдер сам по себе си, а всеки член на тълпата се губи в нея, независимо дали е бял, черен или пембян. но може и просто всички да са искали да се покажат накрая, питай джонатан глейзър (след като му изгледаш и останалите гениални клипове :)

    ОтговорИзтриване
  2. Това ти е най-хубавото. Много ми харесва как си усетил текст на песента. Сега малко се притеснявам как ги чуваш моите :)))

    ОтговорИзтриване