събота, 4 юли 2009 г.

Случи се в един от тези вечерни автобуси, в които на хората им се иска да са сами. Петък вечер е, тялото крещи разгневено за почивка, душата се моли за емоция. И именно тогава сякаш съзнанието отлита надалеч, а погледът спира да вижда скучната реалност на раздрънкания рейс. Очите гледат механично, а ушите не чуват. Погледите не се срещат, само се кръстосват, но после отминават, сякаш без да се спрат, все едно не виждат и не търсят. Или поне така ни се струва отстрани. В момента, в който нещо раздвижи статичността на картината, външно сякаш нещата остават същите, но погледите започват да виждат. Улавят детайлите, интерпретират, а в празнотата на собственото изморено от тежката седмица съзнание дори не се поражда дори ембрион на анализ, а само констатация. Съзнанието, в пълен унисон със средата, само регистрира.
В този момент в автобуса се качи едно квазичовешко същество, един "чудат герой", един "травестиен кентавър", както ви казал Валери Стефанов. Само че от него не лъхаше на Йовков, а миришеше на абсурд. И на спирт. И на мръсно. В главата ми изплува думата "безперспективност". Отвращаващата половина от физиономията на живота беше въплътена в образа на възрастен циганин, облечен в изцапани с вар женски дънки. Пиян до абсурд, с четири торби на рамо, той сякаш се появи за да провокира чувства в една среда, в която всяко движение изглежда като лош маниер. Хора разни - гледища всякакви. Неспособно да фокусира, ТО (съществото) увисна на една от дръжките, а в стъклените му очи нямаше нищо, абсолютно нищо човешко. Не е важно какво е превърнало човека в животно, и най-вероятно бих отместил поглед от него с презрение, ако не беше станало най-фрапиращото за мен - животното напомни, че то всъщност е човек. През дупка в една от торбите изпадна нагнила краставица, търкулна се и влезе под една от седалките. То не разбра, погледите отново се кръстосаха, а всички безучастно погледнаха - все пак това е само една краставица. А за това погребано в гроба на собствените си пороци човешко същество това е съществена липса. Чух тишината дори през музиката в слушалките. Видях как погледите бягат. Помирисах какво мислят другите. Вкусих абсурда. Но почувствах и погнуса, жал, вина, че не мога да се накарам да стана и да помогна по някакъв начин...
Ново раздвижване в картината - десетина минути след като краставицата падна под седалките, белокос арабин се смили над жалката пародия на човешко същество, която, казано с фантазия, стоеше пред нас, и пъхна краставицата в торбата. Никой не го поздрави. Погледите пак избягаха, а никой от нас не можа да надскочи себе си и препълненото си със стереотипи съзнание. Добрият самарянин попадна на безучастния кръстопът на бягащи погледи, неразбищи смисъла на малката революция, която се случи пред очите им. Всички отчетоха факта, движението, но никой не оцени, че така е правилно. Никой не мръдна, не анализира, всички само регистрираха. Шаблонното мислене ни учи да съдим, а когато не можем да съдим - да бягаме. Можем ли да извадим гредата от собственото си око, без да го избодем?
Нелепото същество слезе на моята спирка. Строполи се на земята, торбите му се разпиляха. Този път нямаше кой да види, нямаше кой да избяга, нямаше кой да погледне встрани. Бях сам. И регистрирах. Но този път му подадох ръка и му помогнах с торбите. Хиляди страници са изписани за това човек ражда ли се или се създава такъв, какъвто е, така че е безсмислено да се търси причината за падението му. Утре този човек може да открадне, да счупи, да убие, но той има силата да спаси дете, да помогне, да бъде полезен. По-полезно за всички нас е да даваме шансове, а не квалификации. За съжаление гротеската е черното парченце в шарената мозайка на живота.

2 коментара:

  1. Правилно си постъпил, Кокич! И тук не става дума за изпадналото човешко същество, а за самия жест - помощта. Тя, разбира се, оправдава теб пред теб самия, успокоява собствената ти съвест. За жалост след половин час най-вероятно циганинът е изпуснал някъде краставиците, след час е поизтрезнял и осъзнал скъпоценната загуба (най-вероятно на мезето за евтината домашарка) и му е дошъл проблясъкът да я компенсира по най-лесния възможен за него начин.. и в най-добрия случай лелката от долния етаж ти е разказала в асансьора как в бутаницата и е изчезнало портмонето, а в най-лошия научаваш от dnes, dir, vesti или друго bg как пенсионер е бил наръган за 50 лева или торба краставици..
    Но все пак важното е да останем хора, да се стараем да направим света по-добър като започнем от човека в огледалото!

    I'm Starting With The Man In
    The Mirror
    I'm Asking Him To Change
    His Ways
    And No Message Could Have
    Been Any Clearer
    If You Wanna Make The World
    A Better Place

    awar

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля си, че тая единична случка инспирира много мисли. Повечето от тях - тъжни. Най-гадното в цялата история е, че е напълно истинска и се е случила реално. Мен лично ме е гнус от собствената ми погнуса, точно затова и го разказах. Всъщност това е само един момент, изпаднал от застиналия свят на градския транспорт, има още много много изводи, провокирани от конкретен момент, които просто чакат някой да ги направи.

    ОтговорИзтриване